Ференц Юхас

превод: Иванка Павлова

Ти беше двадесетгодишна
тогава - вече две лета,
откакто като храст над извор
над теб се сведе любовта.

Съзря небесното светило
в теб своя лъчезарен лик:
тъй смут душевен отразява
несъвършеният език.

Фенера си би угасило
навярно то, да би могло!
От бляскави лъчи изплете
венец за твоето чело.

Глухарчета над нас кръжеха.
Опиянено сякаш бе
зеленото поле от радост,
а в мек пух - цялото небе!

Лицето ти просветна, сетне
отново се забули в мрак
от мъка-радост. В пот-роса бе
а после равнодушно пак.

Пенливо-сребърно струеше
ръжта над нашите глави.
По пътя блеснаха копита
и златен облак се изви.

Звънеше крехкото ти тяло
като земя под щедър дъжд.
Ръцете ти - стъбло на цвете,
потръпнаха, и неведнъж.

Лежеше смачкана тревата.
Като след дълга битка там
сияеше роса червена.
А може би сълзи, не знам…

Полата си оправи, тръгна.
В полето сякаш пламна мак.
Не се обърна. Спря за малко,
размаха длан и тръгна пак.