Педро Салинас

превод: Виолета Бончева

***
Ще я намерим, да,
нашата целувка. Ще бъде ли
легло от облаци,
стъкло или жарава?
Ще бъде ли тази следваща минута
или утре,
или във века на идването,
или никога вече
на същия край?
Живи, мъртви? Знаеш ли?
С твоята плът и моята,
с моето име и твоето?
Или трябваше да е с други имена
и векове след това,
което иска да е днес, тук,
от този миг нататък?
Това не го знаем.
Знаем, че ще бъде.
В нещо, да,
и в някого,
в когото трябва да завърши
тази любов, която измисляме -
без земя, нито дата,
където да застанем сега:
голямата любов,
висяща във въздуха.
И която, може би,
зад главната завеса на годините,
е една целувка под небесата,
която никога не сме виждали,
и ще бъде -
без да го знаят тези,
които вярват,
давайки си я открито,
разпространявайки славата си,
последният завършек
на тази целувка нетърпелива,
трептяща на устните.
Днес
нашата целувка,
и нейното легло
са само във вярата.

***
Не пее косът върху клона,
нито скача пяната във водата:
това, което скача, това, което пее,
е замисълът в душата.
Обещанията днес имат посока за това,
че обещаха толкова малко, да са толкова къси,
измъкнаха се към своето повече
всички трептения на крилете.
Съвършенство почти невъзможно
на съвършенството, което е в целувката,
която се дава,
разтърсена от нетърпение,
целувката, която се подготвя.
Светът се приближава към нас,
за да ни помоли да го направим щастлив
с нашата красива орис.
Хоризонтите и пейзажите идват,
за да ни видят -
гледат ни, смаляват се,
за да се поберат в очите -
планините се разсипват на дребни камъчета,
за да ги прибере твоята ръка
и се разделят със своя живот студен
в живота на твоята длан.
Стари световни закони,
живот на скала, живот на вода,
безразлични
се ронят,
защото нещата искат
да си живеят също
по закона на живота щастливи,
това, което в нас
тържествено се възвестява
с ликуване.
Всичко на този свят би желало да е двойка,
защото сме двама.
Светът, съблазнен от мелодията
на големия замисъл в душата,
ни се предлага, дава ни рози,
бриз и корал,
безброй материи податливи, обнадеждени,
че с тях ти и аз ще разорем
голямата наша любов.
Коронясвайки ни, щастието ни избира,
обявявайки, че сме способни
за весело сътворение.
Светът би могъл да е уморен -
той го чувства,
ако ние го приемаме.

ПТИЦАТА

Птицата? Птиците?
Има ли само една птица
на света,
която лети с хиляди криле
и която пее с неизброими трели
винаги сама?
Земята и небето огледални ли са?
Това е огледален вятър и голямата птица,
която единствена умножава
своята самота в хиляди привидности?
(И за това ли му казваме „птиците”?)
Или може би няма една-единствена птица?
И те са
фаталното множество необятно,
като морето,
ято безчетно, вълнение от криле,
където погледът търси и иска душата,
отличавайки истината на самотната птица,
на нейното отсъствие без край,
на нещо прекрасно?

***
Нощта е голямото съмнение на света
и на любовта ти.
Нуждая се от това
денят всеки ден да ми казва,
че е ден, че е той,
който е светлина
и сред нея - ти.
Това голямо потъване
на мрамори и тръстики,
това голямо изтриване
от крилото и от цветето:
нощта, заплахата вече
от едно самоотричане
на цвета и на теб,
ме кара да треперя - нищо?
Пожела ли ме веднъж?
И докато ти мълчиш и е нощ,
не знам дали светлината
и любовта съществуват.
Нуждая се от необикновеното
чудо: друг ден
и твоя глас,
който да ми потвърди чудото
завинаги.
И макар и да мълчиш ти
на огромно разстояние,
поне зората казва „да”.
Светлината, която ми носи днес,
ще бъде голямото „да” на света
на любовта,
в който те имам.

ПЪСТЪР ЧАСОВНИК

Два и двайсет и пет е. Да. Но не тук, не.
В кой ден би било два и двайсет и пет,
в кой свят ще е два и двайсет и пет,
в коя година?
Колко хубав е този час -
волен, летейки
през пределите на времето!
Вижда се, че е един час,
през който не премина нищо, освен нея:
нейните шейсет минути
безкрайно бавни,
шейсет целувки дълги,
невинни,
по бузата нежна на един следобед
на един който и да е септември,
не знам къде.
Докато престава да е час на преход
в нейното възнесение,
а това, което вече е сега,
една душа на час избран -
защо?
Спасена между всички в сферата
на оня часовник пъстър, недействителен, весел -
мярка за вечното.

БЕЗ ДОКАЗАТЕЛСТВА

Когато си тръгваш -
колко безполезно е да търся
къде си ходила,
следвайки те!
Ако стъпваше по снега -
би било като облаците -
тяхна сянка - без нозе, без тегло,
което да те обозначи.
Когато ходиш -
не се отправяш за нищо,
нито има пътека,
която после да казва:
„Мина от тук.”
Ти не излизаш от точния
и целомъдрен център на теб самата:
това са объркани посоки,
тези, които те водят към срещата.
С усмивката ли с гласовете
тъй меко нарушаваш единството
на тишината,
че да не я боли, да не се чувства:
вярва се,
че продължава цялостна.
Ако те търся денем
или през годините -
няма да изляза
от едно девствено време:
беше онази година,
беше такъв ден,
но няма знак,
не оставяш следи
след себе си.
И можеш да ми отречеш всичко,
да се отречеш от всичко ще можеш,
защото прерязваш лицата
и ехото и сенките.
Толкова чиста вече,
съвсем без доказателства,
че когато няма да живееш повече,
вече не знам в какво,
ще видя как живееш,
с цялото това безкрайно бяло
наоколо.

***
Не искам да си отиваш,
моя болка,
последна форма да обичам.
Чувствам, че живея,
когато ме болиш - не в теб,
нито тук - по-далече:
на земята, в годината,
от която идваш ти,
в любовта -
с нея и всичко,
което си отиде.
В тази действителност
потънала,
която себе си сама отрича
и се обзалага,
че никога не е съществувала,
че е било само мой някакъв
претекст,
за да живея.
Ако ти не бе оставила болка
неопровержима,
бих повярвал,
но ми оставаш ти.
Твоята истина ме уверява,
че нищо не е било лъжа.
И докато те чувствам,
ти ще ми бъдеш болка,
доказателство от друг живот,
в който ти не ме болеше,
голямото доказателство - далече,
че съществува някога,
че днес отново съществува,
че ме обичаше някога така,
както аз сега я обичам.