Ригор Барадулин

превод: Найден Вълчев

ЩЪРКЕЛЪТ

Щъркелът от детството далечно,
щъркелът от нашата река.
…Тичам да го хвана всяка вечер,
всяка вечер свършва все така:
струва ми се хоп! и възхитено
ще го пипна, клюнът му червен,
но крилата му - о, пак над мене,
и опашката му - пак пред мен…
После вкъщи все това ще слушам,
все това ме утешава, все:
- Гледай му червените ботуши:
същичките ще ти донесе!
Мина време. Всичко май изпитах.
Мен животът ме не пощади,
но и днес, макар и по на скрито,
гоня щъркела като преди.
Зная, че накрая възхитено
ще го пипна аз и някой ден…
Но крилата му са все над мене
и опашката му - все пред мен…

УШАЧИ ЦЯЛО В СКРЕЖ Е

Какво си духаш на пръстите, утро?
Бялата улица скрипти не на шега
и като пийнала сватя едва чуто
пропява мостчето дървено под снега.
Глухите борове -и те не са зелени,
и сънува врабчо сенокосен цъфтеж.
Елхи ли са това или елени,
на които рогата искрят от скреж?
Умореният вихър рухна вчера заран
от премала и сега на този бряг
върбите димят като бели пожари
над белите преспи и белия сняг.
Пазарен ден е. Петък. Зад бяло буре
крачи мъж. Бута шейната на ръце.
Излиза от своята комендатура
милиционерът с огненочервено лице.
Днес и валенките не топлят, горките,
тропа ги лелката, тръгнала и тя на пазар.
Ноздрите на коня чак до ушите
са бели като мустаците на мливар.
Земята се пита със скрита надежда
ще светне ли лъч, висините пробол,
че от студ ще измръзнат брезичките нежни
и на ябълката чаталестия ствол.
Ушачи цяло в скреж е. Тънките иглици
замрежили са всичко, но светва денят
и гнездата лястовичи като ръкавици
изстинали под стрехите мълчат.
Под някой плаз, под някоя подкова по-точно,
като клонка сякаш ще каже “хрус!”
ябълково хрупкава, ябълково сочна
и бяла дума
Беларус.