Ана Каменска

превод: Димитър Пантелеев

Спахме в тъмни гробове от пясък
като плод във майчина утроба,
спахме в прости глинени съдове
и станали прах, сънувахме лекия прах на съня.
Спахме в римския камък,
спахме в гръцките букви,
във византийските спуснати клепки,
спахме в усмивката на Александър,
скрита в Софийския чуден музей.
Спахме под конския тропот във Тракия
и под семейния бял саркофаг,
с премного нежност и строгост изсечен,
спахме в женската каменна дреха
и във шишето с масло благовонно,
чийто упоен дъх е излитнал.
Що е останало днес от телата,
стройни, танцуващи в тежкия камък?
О, най-измамното - вятърът, който
леко развява техните тоги.
А от тялото на всемогъщия Зевс?
Мощен отломък от розов мрамор,
своя единствен крак забил
в земния пясък.