Владимир Бондаренко

превод: Литературен свят

Захар Прилепин в Донбас

Смятам, че Захар Прилепин постъпи, както руският воин във всички времена, от Куликово поле до Бородинското сражение, от руските доброволци в Испания и Виетнам до панфиловци. Той отиде да се сражава за Русия и нейните идеали.

Захар Прилепин продължи героичната линия на руските писатели от Лермонтов до Гумильов, от Бестужев-Марлински до Проханов и Лимонов.

Той отиде не да убива братята-украинци, а да защитава руснаците от фашистките подлеци.

Впрочем, той и не скрива нито възгледите си, нито позицията си. Казва: «Страхувам се от патетиката, но е напълно очевидно, че Донбас е зона на отговорност не пред жителите на Донбас или Украйна, а пред бъдещето на Русия. Ако успеем да постигнем нещо значи, че ще успеем навсякъде, по всички направления. Имам определени възможности и не виждам причината да остана встрани. По моя инициатива вече е създадено подразделение и ние ще се стремим да влезем на бял кон в някой близък град, който е бил оставен от нас по различни причини…».

Захар Прилепин постъпи в «спецназа на руската литература» и към това вървя доста дълго. Ето и книгата му за писателите-воини в руската литература - това също беше подготовка за спецназа.

«В Русия от XVIII век преброих повече от стотина поети и прозаици, чийто живот пряко е свързан с войнската служба. У нас самозванци на руската словесност започнаха да доказват, че руският литератор е някакъв добряк на тънки крачка, който вечно говори за сълзата на детето и за прочие трогателни неща. В същото време тези хора активно и настоятелно държат за украинската страна. Но това не е от днес. Ако внимателно се вгледаме във войната от 1812 г., в Кримската, още повече в смазването на полското въстание, ще видим, че колосален брой наши аристократи държат за поляците, за всеки противник. В Отечествената война - 1812-та в московските салони са казвали: «Може би трябва да се сключи мир с Наполеон? Това е просветена нация…»».

Сегашните капитуланти, готови да предадат Родината си за всяко подаяние от Запада, нямат никакво отношение към руската литература. Не случайно тази постъпка на Прилепин бе одобрена от мнозинството значими руски писатели с най-различни възгледи.

Не случайно и Пушкин се с стремял към Кавказ. Както смята Захар: «Той е бил абсолютен империалист, «ватник». Днешните Проханов и Лимонов не се държат толкова радикално, както се е държал Пушкин. Чаадаев е отслужил 9 години, отначало е бил гренадир, а после е служил в хусарския полк на Денис Давидов. А всички ние сме болни деца на Сребърния век, от началото на ХХ-ти. Наркомания, всеобщ грях, навик да се отделя: от рода, обичам Родината, но не и държавата. Трябва да се върнем не в Сребърния век, не при ахматовските сираци, а в Златния век на руската литература. Във века на Пушкин. Защото там повечето хора са имали много по-точни представи за Родината и любовта към нея…

Почти всички от тях по светоусещане са били декабристи, писали са «в дълбините на сибирските рудници» послания. Били са метежници, своеобразни националболшевики. Ако започвало някакво движение в обществото, или война, не дай Боже, дори най-големият либерал, човекът, измислил словосъчетанието «квасен патриотизъм» Пьотр Вяземски, веднага тръгнал да защитава родината - във войната от 1812 г. После във войната с Турция. Двамата с Пушкин пишат писмо на Бенкендорф, че „искаме в действащата армия”. Това е 1831 година. А през 1825 г. са обесени петима декабристи - техни най-близки приятели. Огромен брой, двеста души, са заточени в Сибир. Около петдесетина от тях са литератори, поети. Опитайте се днес да възпроизведете тази ситуация. Представете си примерно Борис Акунин или Дмитрий Биков, които пишат писмо до шефа на охранката: «Искаме да ни изпратите в действащата армия». Невъзможно е да си го представиш. При това на Пушкин и Вяземски отказали. А Пушкин по собствена инициатива заминал за Кавказ. Пристигнал на конче, в черна бурка, с пистолет, лети към позициите. Казаците атакуват, той  препуска пред тях. След него офицерите тичат: «Саша, Саша, не лишавайте руската поезия!»».

Впрочем, както и Александър Проханов, както са ми разказвали, в Афганистан винаги се стремял към предната линия. Мисля, че Захар Прилепин е абсолютно прав, казвайки, че се чувства в Донбас като в пространството на романа «Тихият Дон», романа «Война и мир» или в «Слово за полка на Игор»…

Най-добрите руски книги от отдавнашни времена така или иначе са свързани с войната. Мисля, Захар интуитивно е почувствал, че за да усвои по-нататък литературното пространство му е необходимо сам да замине да защитава Родината!

Когато сега вбесените либерали го обвиняват, че е тръгнал да убива, Захар им напомня думите на Фьодор Достоевски, че «руският човек отива на война не да убива, а да се принесе в жертва… Вероятно главното качество на руския човек на война - това е търпението, безкрайното, безстрашно търпение. Така или иначе за това са писали в Русия постоянно…».

Ето и Захар със своя батальон възнамерява да се жертва, защитавайки руските жители на Донбас, без да предявява никакви претенции към украинците като такива, вярвайки, че те непременно ще се опомнят…

Защо е заминал да воюва изумителният романтик Антоан дьо Сент-Екзюпери? Защо са заминали като доброволци в Испания Ърнест Хемингуей и Дос Пасос? Защо се е стремял към фронта и е печелел георгиевските си кръстове гениалният поет Николай Гумильов? Та нали другите са се криели в тила.

Върху Захар Прилепин сега изливат кал всички наши днешни тилови плъхове, пожелават му даже скорошна смърт. Когато някаква си поетеса Полозкова заяви, че в деня на гибелта на Прилепин щяла да си купи бутилка от най-доброто шампанско, тя за мен престана да съществува, впрочем, както и за всички ценители на поезията.

Може би с постъпката си Захар спасява бъдещето на руската литература?

Захар Прилепин встъпи в длъжността заместник-командир на батальон, дадено му е звание майор. Готов е да воюва.

В своите интервюта той ясно заявява: «Всички тези гримаси, че ето, ти си писател, затова нищо не трябва да правиш, изобщо не ме вълнуват. Искам - пиша, не искам - не пиша. Тук се води война. Това е като по времето на Великата Отечествена. Всички тези забележителни другари в лицето на Симонов, Долматовски, всички те са писали, всички те са носили оръжие. И всички са имали воински звания».

Той даже плаши журналистите с целите си, смятайки, че «крайната цел е Киев. Няма да го крием. (…) Киев е руски град. Руски украински град. Нашата работа е малка. Горе ще решат. Но мисля, че такива грешки, каквито имаше с Янукович, повече не трябва да се случват…». Впрочем, това вече са писателски фантазии…

Той се надява: «Но като цяло мисля, че нищо нестандартно по отношение на Донбас няма да се случи тази година. Ще продължи все същата вяла, от време на време изостряща се, странна война…».

Но се опасявам, че за главата на знаменития руски писател ще започне лов от украински терористи. И още как, вместо Моторола и Гиви в очите не само на дончани, но и на цялата световна общественост се е появила дори още по-значима фигура!

Ще се моля за Захар, да го отмине всяка беда… Четири деца го чакат в Нижни Новгород, а и цялата руска литература.

День Литературы, 15.02.2017