КАК СТАНАХ ПОЕТ
превод: Найден Вълчев
КАК СТАНАХ ПОЕТ
Роден съм аз на село
и срещат ли ме моите земляци,
все тъй ме питат:
- Има ли нови песни?
И аз си спомням:
В един панаирен ден
станах преди разсъмване,
за да стигна навреме -
когато меделските дюкянджии и рибари,
сморгонските прочути геврекчии
и двинските ковачи черни,
виленските грънчари
и куранецките бъчвари и резбари
отварят своите сергии.
И там,
продал чифт плетени цървули,
си купих аз едно решето.
Когато почнах после да пресявам
през него
всичко видено и чуто
по нашата земя -
на дъното му виждах да остават
песни.
КОРЕСПОНДЕНЦИЯ СЪС ЗЕМЯТА
На нея аз и писах толкова писма
с перото,
с което се пишат песни,
химни разни
и разни манифести;
писах и с лъковете на толкова цигулки,
писах и със спиците на друсащи ме колела;
с витла на кораби и с мачти;
със щик войнишки
и с лопатка на сапьор;
със чаша писах и,
с която пият
за здраве
и за вечна памет.
Но отговор получих само на това писмо,
което и написах с плуг.
Пред вас е отговорът кръгъл -
чупнете си по краишник от него,
хапнете си, дорде е още топъл.
И нека ви е сладко!
ВОЙНИШКИ ЗНАК
Сред полето го намерих, сред цветята и тревите,
дето сън безславен спи в земята вражият безчет.
Върху къс от алуминий и до днес четливо вбит е
номер седем милиона сто шейсет и пет.
Твоят знак - със теб останал тук под огъня картечен…
Бих го пратил на жена ти, бих й писал някой ред,
но не зная кой си ти и къде е твоят град далечен,
номер седем милиона сто шейсет и пет.
Зная само, че жадуват генералите, злодеите,
пак война да пламне, пак да задими светът отвред,
ала ти стани от гроба и извикай ти: - Не смейте! -
номер седем милиона сто шейсет и пет.
Или искаш ти синът ти днес да тръгне в тоя тъмен
път, от който няма нито връщане, ни кост, ни вест,
или ти би искал утре да надянат на врата му
номер седем милиона сто шейсет и шест?
1955 г.
МАЙКАТА ИЗПРАТИ СИНА СИ
Майката изпрати свойте мисли
до сина си:
те се върнаха към нея
с ветровете късни.
Майката изпрати до сина си
свойте сълзи:
те се върнаха към нея
с облаците бързи.
Свойта горка песен му изпрати
тя тогава,
но се върна песента й
като червен гарван.
- Не очаквай. Няма да се върне
тук синът ти -
грачи гарванът на стария геран
край пътя.
И да иска да се върне -
не би могъл вече,
че венча се той с една брезичка
в край далечен.
И държи го властно тя в пръстта
със всеки корен,
и прегръща го тя здраво
с клони белокори.
И шуми брезичката, израсла там
след боя -
пази тя и днес сънят войнишки
на героя.
1945 г.
ДЯДОТО И ЩУКАТА
Под небето синьо,
под небето ласкаво
имал си колибка
стар един рибар.
Плискало край нея
безпределно езеро
и шумял папура
край брега му стар.
А живяла щука
сребърна във залива,
скачала под светло-
сините звезди…
Дебнел я старикът,
спускал вечер мрежите,
ала само мътел
тихите води…
Сяда той и чака.
И звездите весели
паднат във водата
като златна стръв.
- Няма да изтраеш -
си бърбори старецът -
няма да отминеш
ти късмет такъв.
Но току погледнеш -
пипнала го дрямката.
А това и чака
хитрата му твар:
вие перка, слуша,
дебне зад ракитите
да захърка сладко
старият рибар.
И тогава тихо
скача тя през мрежите,
хуква тя през тази
нощна тишина,
за да си похапне
от стръвта на дядото -
на звездите златни
златните зърна.
Първо клъвва Лебеда,
после лапва Мечката,
глътва на звездите
блясналата глеч,
грабва и овнето
къдраво на Месеца
и се скрива пак от
мрежите далеч.
А когато ясно
се засмее слънцето
зад тръстиковата
светла резеда
и ветреца ранен
с меко гъделичкане
дъхне на рибаря
в бялата брада -
рипва той уплашен,
гледа тъжно мрежите -
няма на звездите
пръснатата стръв…
И се кашля глухо
като стара мелница,
и гори от мъка
старата му кръв.
И като ругае
с гневни думи нещо си,
тръгва през лъките…
Там звъни коса,
там в папура тъмен
пърхат диви патици
и ечи безспир на
жабите гласа.
А пък той си мисли,
че дори тръстиките,
като се навеждат,
си разказват как,
хитра и коварна,
и нощеска щуката
дядото с брадата
надхитрила пак.
1937
МАЙЧИНИТЕ ПРИКАЗКИ
Различно идват хората
на белия свят:
едни ги намерили
като трепетликата,
а други - донесъл ги
щърка крилат.
Но всички нас - отглеждат ни
майчините приказки.
Те ни учат
да обичаме своя език,
на крилете на подвига
да летим неудържимо,
с правдата да бъдем другари,
с неправдата да бъдем на щик,
да мечтаем за слънчевото
и недостижимото.
Затуй по моите пътища,
непомнени от никого,
аз бих поставил паметници
на майчините приказки.
1962
ДВА ОРЕЛА
Дим барутен легна
снощи над полята,
два орела днес се
бият в небесата.
Първи орел черен.
Смърт вещае той на
този момък, паднал
тук от рана бойна.
Втори орел - бял, бял.
Радост той предрича
и живот, и среща
с вярното момиче.
Тишина. И само
там, във висините
за войника паднал
бият се орлите.
А пък той не може
устни да отвори -
само гледа: кой ли
ще надвие горе.
1962
***
Няма окопи. И клоните здрави
махат със нови зелени ръце.
Само ти нищо до днес не забрави,
мое сърце.
Няма блиндажи. Ни тел. Ни разрухи.
Но на войната по димния път
виждаш - гробове и борове сухи
още стърчат.
Даже кога зазвъниш в ритъм светъл
с ранните птици от мойта елха,
чувам - ръждиви гранатни парчета
свирят в стиха.
1962
