ПРЕХВРЪКНА ДЪЖД
превод: Владимир Стоянов
ПРЕХВРЪКНА ДЪЖД
Прехвръкна дъжд, изтече на шега.
Вървя по румена пътека.
Авлиги пеят, рябините в цвят,
а обички от капки по върбите светят.
Въздух живителен, влажен и чист.
Как нокътят орлов ухае!
С върха си надолу накланя се лист
и бисери рони накрая.
1917
Вира
***
Когато на дивия бряг от небето
захвърля нощта свойта траурна кърпа,
Сънят на шега и потайно, и леко
урок небитиен за мене обърква.
Аз крепко спя, не чакайки пробуждане;
но идва ден и в лъчезарен миг
си спомням дългото сънуване,
в което край така и не открих.
28 февруари 1918
ЕЗЕРО
Виж езерото: в него ни слънце, ни звезди,
ни мощни дъбове, ни тъничка острица,
макар че ярки и дълбоки отражения кръжат,
без да оставят в него следа като трошица.
И в мене виж: как трепетно, как ясно
видения повтарят битуващия свят,
как тъмна мъка броди със радостта прекрасна…
- и колко съм спокоен аз!
24 август 1918
ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ
Тази вечер е странно замислена
и предсказва измени, раздели.
А над всичко сам нощният бисер
с олеандровите листа беседва.
Към апостол се скланя апостола.
А Христос е със длани сребристи.
И свещици се стапят над просфора
с пеперудите нощни в молитви.
1918
Крим
***
Заключени в кристалното кълбо се сляхме
и край звездите с теб летяхме ний,
стремително, безмълвно се рояхме
от блясък в блясък тъй блажено син.
И нямаше ни минало, ни цели;
прегърнати с възторг от вечността
летяхме заедно в небесните предели
и ослепени от усмихнатите светила.
Въздишка някаква разби кълбото,
спря порива ни огнен, еднолик,
целувката ни безначална умъртви, защото
светът пленен завинаги ни раздели.
Забравихме тъй много на земята:
как рядко само се възражда във съня
треперещият звезден прах, синкопът на сърцата
и оня незабравен шум, копнеещ висина.
Дали тъжим, или се радваме отделно,
лицето ти, сред всички прелестни лица,
аз бих узнал по тази пепел звездна,
покрила миглите ти като капчица роса…
1918
Крим
***
Цъфти бадем на кръстопътя,
дими мъглата над върха,
пробягват сребърни и пърхат
искри по морската вода.
По-вдъхновено птица пее,
по-ярко зеленее лист.
Блажен си, ако в този ден успееш
на пролетта да кажеш: „Аз съм чист!”
24 март 1918
ГОЛЯМАТА МЕЧКА
Бе страшен този полунощен рев…
Девици седем край морето чакаха
отплувалите лодки без късмет
и виха вдигнали ръце, и плакаха.
Звездици седем в тежката мъгла
рибарите молитвено огряваха,
показвайки им пътя към дома…
23 септември 1918
***
Безмълвствам още аз и крепна в тишина.
На бъдещето нереалните предели
като планински върхове в мъгла,
заровени в душата ми са спрели.
Приветствам те, мой неизбежен ден.
Безкраен свят, мираж лъчист, разнообразен
и на звънящите ти стъпала първороден
изгрявам сред блаженство и боязън.
23 март 1919
Крим
ИСТАНБУЛ
Брегът изплува в утринен пожар,
прелита вятър благовонен.
И на съня ни сякаш корабът достоен
е акостирал в кръгъл кехлибар.
Водата набраздило кръг след кръг
ще плисне рибно ято мълчаливо
и трепетът внезапен тъй игриво
морето ще пробуди като дъжд.
И Истанбул от мрак ще се роди:
две очертани черни минарета
на утрото сред златните полета
над озарените копринени води.
6 април 1919
Златният Рог
ХОТЕЛСКА СТАЯ
Легло без дъх, скамейка малка.
Тъй мрачно жълти са изцяло.
Два стола. Криво огледало.
И влизаме със мойта сянка.
Прозорец мигом звънва май:
отблясък слиза до земята.
Нощ бездиханна. Псета в мрака
разсичат тишината с пъстър лай.
Замирам до прозореца в нощта
и в чашата на небосвода блед
подобно златна капка мед
тъй сладостно блести луната.
8 април 1919
Севастопол
***
С мен бъди и честна, и открита:
само ти остана ми сега.
Дом изгорен, изсечени горите,
където бродеше за мене пролетта,
брезите там бълнуваха, кълвачът
по стволовете чукаше… Дори
в безизходния бой изгубих и приятел,
а след това родината си.
Насън със призраци се реех,
наяве с блудници живях;
във планини небивалици сеех,
в морета песни разпилях.
За миналото вече съм осъден
сега до твоя огън да тъжа.
Във искреност и нежност да осъмнем,
че само ти остана ми сега.
12 ноември 1919
ДОСТОЕВСКИ
В света тъгуващ, като в ад,
от уродливост и конвулсии раздиран,
в пророчески бълнуващ акт
векът ни бедствен той скицира.
Дочуващ нощния му стон,
помисли Бог: как е възможно
от мен даруваното за поклон
тъй страшно да било и сложно?
От цикъла „Капки цветове”
Декември 1919
***
На майка ми
Утре потеглям за Там -
ще речеш - всичко отмина.
(Гълъби. Двор като хан
и ръждива табелка: Русия.)
Богу ще кажеш: дома съм.
(Гробище. Мост. Завой.)
Непознат старец брадясал
вместо дъб пази вратника твой.
3 май 1920
Кембридж
ЛЯСТОВИЦИ
Братко ласкав, ний се реем
над църковните предели
и над езерата пеем
в синкаво сребро изгрели.
Ще отлитнем утре, знаеш -
в сънно утро през септември.
В Цариград ще сме по залез,
в Назарет - по изгрев спрели.
Но на север през април
се завръщаме и ето
ти откъсваш, братко мил,
момина сълза в полето;
неразбиращ думи птичи,
звънко извисили глас,
ще ни видиш кръстолики
над кубета в тюркоаз.
10 юни 1920
***
Кой ли ще ме отведе
по неравното в дома,
край синеещи блата
и шумящите поля?
Кой ли със камшик в ръка
ще покаже през листа
на рябини и брези
моя дом в зеленина?
Кой ще дръпне в миг врата?
Кой във пруста ще заплаче?
А сега - дали сега
има там все още някой,
който би усетил сляпо,
че в далечните земи
пея още за преди
под луната и вървя?
8 август 1920
