Михаил Квливидзе

превод: Марко Марков

ЛИСТ

Звук изпуща - наивност и плам
малка птица в простора песенен.
Пламва лист като въгленче там
и разгаря го вятърът есенен.

НА СБОГУВАНЕ

Бие вятърче - пулс
и са виснали кремъчни сводове…
Изнемогвам в съюз
и в раздяла с мощта на природата.

Стих, останал без дъх,
е потока, в тъмата политнал.
Буки в бурки от мъх,
аз изказах ви свойта възхита.

Уморих се от мрак
и от слънце огромно в простора.
Но обича все пак
в мен душата такава умора.

***
Ти имаше златисти коси,
спуснати до веждите
като шлем…

Тя имаше светлосини очи,
прозрачни и влажни
като пясъчета в извор…

Тя имаше сухи,полуразтворени устни,
като на пътник,
който търси сянка в пустиня…

Срещнах я на улицата оживена.

- Няма ли кой
да ме запознае с нея! -
Гледах с отчаяние наоколо,
но не видях никого -
улицата бе пустиня…

И си помислих:
та нали ние, обитателите
на тази наша малка земя
се познаваме един друг от рождение.
А защо
никой освен мен
не знае за това?

АКВАРИУМ

На вятърното ложе на морето,
с вода покрити като със завивка,
връз облак своите глави склонили,
без сън лежахме ние, уморени…
И голите ни, светещи тела
преплитаха се и приличаха
на октопод, на някакво растение
със змийките на клоните безлистни,
които във водите се полюшваха…
Край нас се носеха ята от риби
и виждаше се как се стрелваха
в отвърстията помежду нозете ни,
мастилно сини от дълбочината…
Желание единствено ме мъчеше -
то целия ме преизпълваше,
гореше като жажда сред пустиня:
на дъното блестяха раковини, те
подобно пръстени красяха стъпалата ти -
аз исках стъпалата да целуна…
Морето се вълнуваше, шумеше
и тръпка по повърхността му бягаше
като по най-изискана гравюра.
Но там на дъното, сред дълбините
и в тишина, която идва само
след битка яростна и дълга,
където сякаш след сражение
телата ни си отпочиваха,
се вършеше бог знае що!
А може би живот се там зараждаше -
най-истинското чудо на земята.

Но знаехме: морето и простора,
и облаците, върху него стинещи,
и раковините с блещукането матово,
и рибите, стремителни и леки,
и ние с тебе, под завивките
на вятърното ложе на морето -
това е само нужно повторение
на нещо, случвало се вече
преди години и столетия…

ОЧАКВАНЕ

- Струва ми се, ще вали…
- Обичаш ли дъжда?
- Не, но винаги се радвам,
когато става
нещо ново.

***
Кой, кой ограби моето богатство?
Кой по света разхвърли всичко,
което ми принадлежи: дори усмивката
прекрасна на жената, дето броди
сега из непознат за мене град?…

Обичам я, безумно я обичам!
Била е тя, когато ме е нямало,
сега е тук, когато аз съм жив,
ще е, когато няма да ме има.
Обичам я, обичам я безумно!

Аз искам с нея да говоря
от късна нощ до ранна утрин,
пред къщата й да стоя с цветче в ръка,
до нея да съм и тогаз, когато
в последен път мъжа си съпровожда…

До нея да се приближа, когато
със бяла блузка, с чанта ученическа,
студено горда, непристъпна,
се връща от училище и бърза -
да я запитам нещо и да чуя:
- По-ясно изразявайте се, чичо!
Аз искам да съм с нея в кафенето
или на храма древен връз стената,
творена от ръката на зограф.

Или пък искам да я срещна неочаквано
по междуселски път, тъй трепетна
като сърна, в басмяна рокля,
опалена от слънце, босонога:,
срамливо спуснала очи, да ме отмине…

Отдавна я познавам, ала пак
желая с нея да се запозная.
Усмихва ми се мило от екрана
или пътува с мен в метрото,
или дохожда тихичко в съня ми
и в стаята ми до разсъмване остава.

Била е тя, когато ме е нямало,
сега е тук, когато жив съм още,
ще е, когато няма да ме има,
когато няма да ме има…

Обичам я, безумно я обичам!…

ОЧИЛА

               В памет на Симон Чиковани

Все повече душата ми ранява
в самотната му стая с праг осиротял
не, не портрета на поета: бойно
поле е там лицето, а очите
с ретуша на усмивката враждуват,

не тези рафтове, покрити с прах,
не шкафовете, пълни с тишина,
в която томовете се тълпят и златно
блещукат зад прозрачните крила
подобно риби зад стъклото на аквариум,

а очилата му… Защото те
като щурец, преуморен от песни,
са седнали до празната мастилница
и поглед стъклен и изпъкнал, недовиждащ
са втренчили в безмълвната врата. Очакват нещо.

Не гледа ли душата на приятеля през тях -
и чака среща с тялото, за миг излязло?!…

ЗА СЕБЕ СИ

На мене ми се иска винаги човека
да е човек добър и хубав.
И още:
да бъде по-добър, по-хубав
от хубавия и добрия.
Аз трудно различавам хората един от друг,
защото моето желание
ме е лишило от способността
да виждам лошото.
И случвало се е другар да ме излъже,
а аз не забелязвам -
та нали
веднъж завинаги повярвал съм в това приятелство.

Ти, моя обич, на която
аз вярвам повече, отколкото на себе си,
аз моля те, тъй хубава и родна,
не се изменяй, вечно остани
тъй хубава и родна.
А ако забележиш изведнъж,
че се променяш,
в лицето ми направо го кажи,
предупреди ме, за да срещна както трябва
бедата, тръгнала срещу ми.

ЛЮБОВ

Да пристигнеш през нощта в непознатия град,
да отседнеш в хотела
и да знаеш:
жената,
за която си мечтал години,
е някъде тук.
След няколко часа, на разсъмване,
можеш да излезеш на улицата
и да тръгнеш към нея.

Това е такова щастие,
че не е нужно да чакаш утрото:
върни се на гарата,
седни във влака,
който те доведе в този град
и отпътувай за вкъщи.

ДЕТСТВО, БОЛЕСТ И ПРОЛЕТ В ТБИЛИСИ

Усещам, че съм оздравял, но мама
заставя ме лекарството да пия,
от къщи да излизам забранява…
Кога ще стане топло най-накрая?
На улицата е мъгливо, свежо, влажно,
пръстта по-черна е от сажди под стъклата
и сняг по нея се белее, сякаш
е смъкнал и разхвърлял вятър бесен
прането в малката градина.
Където клонките блестят в мъниста
и прошумява с лист увяхнал
бръшлянът, остарял с една година.
А пълна с пролетно предчувствие
се пени по скали реката Вяра…
Как хубаво е, че така се казва!

ПЕПЕРУДА

Момчето протегна ръка към цветчето,
за да го скъса,
но цветчето
размаха листи
и отлетя.

„Някои наричат тази глупост
поезия” -
изкриви презрително устни
маститият поет,
който добре знаеше,
че цветята
не могат да летят.

***
Аз, човекът Грузия напуснал,
боготворящ любимия си край,
на колене те моля, с тръпни устни:
О, боже! Сила и печал ми дай -

да сътворя това стихотворение,
което в мен като скала виси
и може не от смърт,
а от забвение
в Родината да ме спаси!

***
Човекът е следа
от мисъл и творение,
от памет и звезда.
Дори е той забвение.

Да, случва се, гори,
сърцето си стопява,
но, тих метеорит,
следица не оставя.

ТИШИНА В ГОРАТА

Подобно пламък сух кръжат ръждиви листи
и птиците за сън подготвят се без звук.
Нечуто ходи някой край стволовете чисти
и пази тишината тук.

ЛИСТИ

Тук листите горят. Дим сив и душен
се стеле над пръстта като молба почти.
Небето ги поглежда с поглед равнодушен,
защото есен чука по длани и врати.

Студът е пронизителен. Наивно и добро,
печално гробище на злато и сребро.

Но изведнъж, обнадежден от вятър,
се вие лист нагоре, в простора нетърпим,
щастлив, че ще пробие смръщения шатър
от струпаните облаци мъгла и дим…

Как иска ми се пак дете да се събудя,
в сърцето си запазил на пролетта съня,
с криле небето да докосна, да учудя,
и да се скрия в светлината на деня!

***
Птици чертаят с крилете си бляскави линии,
плиска река под планинския ръб.
А от скалите издига се крепост старинна,
като единствен старчески зъб.

Сякаш в картина напукана, бледа, но вечна
тънат в мъглата живите още черти…
Древност, със слава и гордост покрита, далечна,
майка на нашата младост си ти!

***
Морето плува в нощна тишина.
Сред камъните - кипнали следи
от пяна. Кима ми една
звезда далечна сред безброй звезди
и трепва във вълната светлина.

А някъде по пътя там луна
като подкова в локвичка лежи.
И, както в нас, такава светлина
трепери във водата и тъжи.

ПРЕД КАРТИНА НА МАРКЕ

Нея Марке нарисувал е само с очи.
Свети морето в боите му - снопче лъчи.

Черно и бяло…Няма измислици тук!
Плисне се дарба - и като капчица точна

лодката висне в небето без звук:
в бели пространства - черна, пулсираща точка.

***
Само ти
не знаеш,
че си мъртва.

Само аз
зная,
че си жива.

Само това
нас
двамата
ни прави по-различни
от другите.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА ЩАСТИЕТО

Човекът е отровен от съзнанието
за мимолетността на живота.
Може би в нас има
някаква, все още неоткрита от учените
жлеза,
която капка след капка
отделя фермента на времето.

Но настъпва веднъж един миг -
и ти забравяш
своите жизнени координати…

Мигът,
в който човекът не помни
времето и пространството -
ето, това е
Щастие!

ТОСТ

Скъпи приятелю!
Нека всеки, който пристига в твоята страна
се чувства като у дома,
но нито за минута да не забравя,
че е на гости!

НИЕ

Ние чакаме не Месия,
в който да повярваме, след който да тръгнем,
а човек,
който да ни убеди,
че ние самите
сме нещо.

НАПУСНАТО СЕЛО

От опустелите дворове - нито звук.
Само дърветата
като любопитни деца
са се привели над плетовете
и гледат към пътя:
може би някой ще се покаже
там, от завоя…

ЗАЩО СЕ УСМИХВА МОНА ЛИЗА

Надзъртайки от рамката
като от прозорец,
тя гледа
тези,
които са дошли да я видят -
и това й се струва
забавно.

РОЖДЕН ДЕН

Някога тук имаше спирка
и влакът
винаги я зачиташе.
Изглежда
вагоните вече са празни -
и влакът ме носи
без спиране
към крайната гара.