Фаиз Ахмад Фаиз

превод от урду: Йордан Милев

КЪМ ПОЛИТИЧЕСКИЯ ЧИТАТЕЛ

Година след година тези оковани ръце
са оставали сраснати с твърдата,
                                   черната гръд на нощта,
както сламката се бори с морето,
както пеперудата се опълчва
                                 срещу планината.
И сега в каменната,
                            в тъмната паст на нощта,
където и да погледнеш -
има толкова много рани;
навсякъде светлината е изтъкала воали,
чува се пулсът на идващата зора.
Твоето богатство и надежда
                                    са същите тези ръце.
Ти не желаеш победата на тъмнината,
не искаш тези ръце да бъдат отрязани
и този ден,
туптящ в своето източно прикритие,
да потъне под железния труп на нощта!

КУЧЕТА

Тези скитащи по улиците безработни кучета,
надарени с усърдието да просят -
ругатните са тяхната собственост,
проклятието на света - заплатите им -
нито почиват нощем, нито сутрин получават утеха,
жилища - в мръсотията, нощни копнежи - в каналите -
ако въстанат просто им покажи къшей хляб;
те, които понасят ритниците на всички,
които ще умрат изтощени от глад -
ако тези подтискани същества вдигнат глави,
човечеството ще забрави високомерието си;
ако пожелаеха - биха направили своя земята,
те биха сдъвкали и костите на господарите си, -
ако някой ги накараше да осъзнаят,
ако някой разтърсеше сънливите им опашки!

ГАЗЕЛА

Сред въглените на нощта вечерницата е изгряла,
а в синкавата здрачина блести и нашата раздяла.

Зови и чакай цял живот ще продължават небесата
да водят времето-керван по своята пътека бяла.

Но нито облакът над нас и нито през нощта луната
ще будят спомена горчив и любовта ни отшумяла.

А утринният вятър пак ще вие сънен над затвора:
„Пристига твоята зора на мъката като възхвала!”

АЗ ПОСВЕЩАВАМ ТЕЗИ СТИХОВЕ

Аз посвещавам тези стихове
на бедния чиновнически свят,
готов да натори земята.
Аз посвещавам тези стихове
на писарите,
на пощальоните,
на пастирите.
Аз посвещавам тези стихове
на жадните за хорска кръв затвори,
на селянина, богът на земята,
                            наместник на аллах върху земята,
чието теле откраднаха бандитите,
чиято дъщеря откраднаха злодеи
и чийто къс земя
е равен на дланта му
(останалата са я взели властите
за данъците неплатени),
на тъжния орач,
без хляб останал,
аз посвещавам тези стихове.
На майките измъчени,
с деца, без сън
от глад;
те плачат тихичко,
но хляб не молят -
                      знаят, че го няма.
На хубавиците
с очи угаснали
и нищо не видели
изпод тъмния яшмак.
На всичките жени омъжени,
с тела, изпити от срама
на брачното легло, където любовта
                                               не е нощувала,
аз посвещавам тези стихове.
И на вдовиците.
Аз посвещавам тези стихове
на уличките пусти и вонящи,
където в миризмата,
                          над могилите боклук
луната плува
и мие с бисерната светлина
нощната утайка -
пищене
и викове,
от гривни звън,
и дъх на евтини ухания,
и смрад
с желания и пот.
Аз посвещавам тези стихове
на устремения към знания човек -
на колене
пред храна на изкуството и красотата,
потънал в него…
                 и останал там.
На търсещите светлина
                        във мрака на луната,
аз посвещавам тези стихове.

ГЛЕДКА

Покрив и врата,
                  пречупени от тежестта на тишината.
И река от болка, тръгнала от небесата.
Лунната печал - приказка от светлина -
се търкаля по асфалта на шосетата.
В спалните е полутъмно,
изморената мелодия от арфата на дните
плаче със отмиращи далече звуци.

СНОЩИ

Снощи, изгубеният спомен за теб
ми възвърна света,
както пролетта настъпва
                      тихо в пустинята,
както зефирът бавно
оживява градината,
както при болния идва
                      без причина смъртта.