ЕСЕН
превод: Емилия Манолова и Паруш Парушев
ЕСЕН
Полята свършват в мъглата,
тъй както мъжът в един скут,
тъй както стихотворението свършва никъде.
Навсякъде можем
да скитаме: по пътищата
и зад значенията на думите,
и в смъртта.
***
Зная ги, те лежат там някъде -
хребети, които равнодушно
понасят всичко -
планини на безразличието.
Кърши вятърът високите дървета,
но планините не успява.
Вятърът е заминаване. Те остават.
Създават нощем въглища,
също както моите мечти създават сутрин черното мастило,
с което сутрин пиша.
***
Февруари. Хектарите на паметта
са пусти. Бъдещето вече от години
е отминало. Но сега и миналото е отминало. (Ти
го взе със себе си.) Светлината зимна прави
фактите на нашия живот сурови. Бучи морето
по всичките посоки. Вятърът трещи. Студът се чува.
Езикът си е вкъщи, от думите си не излиза.
Замразяват го в затворените срички.
Нищото - и то се вижда.
Ясна пустота, като в залите на числата
много след десетичната точка.
***
О, не зная,
но съществувай ти, бъди красива.
Кажи ми: гледай птица
и научи ме птицата да виждам.
Кажи ми: животът хляб е, за да го захапеш,
и ябълките са червени
от удоволствие, и още, и още нещичко ми говори.
Да плача ме учи, а щом заплача,
научи ме да си казвам - нищо, нищо.
***
Такъв е тука всеки ден: цветята
преливат от лехите, дърветата
помахват със ръце на вятъра и отвсякъде
се стича светлина,
както забързаната публика за футболния мач.
Ето, слънцето изтичва на терена
и грее от самодоволство.
Тъй силни тук са и поетите.
Обработват мощните им символи действителността
и както селяните своята земя,
те могат и света
в ръцете си да носят.
Обичам тази страна.
Ако замина някога, ще я понеса със себе си.
Името й само ще извикам
и тя ще ме последва.
***
Кого повече обичаш, котката
или мене, пита тя.
И ме целува, но не заради мене,
а просто за да върши нещо с устните си.
Когато я повдигам, обгръща ме с ръце,
иначе ще падне.
Щом я пусна на земята, побягва тя,
а аз след нея.
„По-близко” е сравнителна степен, която всъщност
никога не свършва, тъй както думичката „татко”.
***
Уморен съм днеска,
не успях гърдите ти и десет пъти да докосна,
нежни думи не ти казах. За ноктите ти мислех
в моя гръб забити,
което вече цяла вечност е далеч
от онзи миг, от който тази сутрин
се надигам като от легло.
Не вярвам вече, че ми е възможно
да не те обичам. Да пия
и да не те забравям - мога
това. Мога и всеки ден по малко
да умирам, така че най-накрая
и това да стане проста работа.
СПИСЪК НА ЖЕЛАНИЯТА
Дай ми Несцио* и Чехов, старите писатели.
Дай ми след последното,
не знам кое пътуване плешиво
някой, който със усмивка два косъма да ми откъсне
и да каже - побеляваш.
Всичко, което можеш, ти ми дай
и ми кажи - това е нищо.
Нищото ми дай и ми кажи - това е всичко.
Необходимо ми е самия себе си да имам,
себе си ми дай.
Аз търсих, но какво - да знаех само.
Дай ми най-сетне онова,
което винаги съм имал.
—————————–
*Несцио - псевдоним на холандския поет Й. Грьондо (1881-1961).
ВИКЪТ*
Старческите домове напомнят на чакални,
помисли той - имат си и бог отец, който идва,
за да каже: „Следващият!”
Той е тук отново, за да й достави
седмичната доза син
и сега, когато си отива, тя след него вика
и описват кръг бръчките по нейното лице,
около „о”-то на устата й
и тя съвсем прилича на жената от картината на Едвард Мунк -
уста отворена докрай
без звук,
само вятърът се носи над земята
като дълго „а-а-а” през болничните зали.
—————————–
* „Викът” - известна картина на норвежкия художник Едвард Мунк (1863-1944).
ТРИГЪЛНИК
Напомняше на истински триъгълник любовен -
аз обичах теб
и себе си.
Обичах, тъй както
човек за първи път обича: всеки път
като последен. Обичах те заради начина, по който
ти бе до мене в дългото ми странстване -
из Белгия и Франция, Холандия и Югославия,
щастието бе така голямо,
че се разпростираше като държави
и като тях бе винаги различно.
Обичах те за начина, по който
надничаше над рамото ми в ръкописа:
„Да, добре умееш да описваш
как го правиш, я наистина да видим.”
Аз обичах себе си, о, колко се обичах след това,
защото тъй блажено беше
да бъда аз - какъвто съм -
във твоята прегръдка.
ОБЛЕКЧЕНИЕ
Синът ни снощи падна от прозореца
и се уби,
но осъзнах когато се събудих,
че нищо не е станало.
Надявам се такова облекчение
да изживея и за тебе някога. Да ми кажеш,
сякаш непослушна си била:
„Няма вече да умирам, обещавам.”
Срещнах те на улицата вчера
и в миг отново си принадлежахме
/както като беше бременна - четири ръце върху
корема ти/,
докато не се извърна и се промени отново,
както често и преди бе друга
за миг, докато отново се усмихнеш.
ПОСЕЩЕНИЕ
В памет на мама
Той влиза в стаята предпазливо
като в нова стая.
Тихо е като сняг върху сняг -
ръцете й лежат върху чаршафа.
Тя мълчи като юмрук -
повече не може да се отвори. Гледа го.
Той чува как усмивката й се пропуква.
