Владимир Крупин

превод: Стефка Тотева

Спомени за Вадим Кожинов

С Вадим Валерианович се запознах през есента на 67-ма година. Тогава работех като редактор в дискусионния клуб на току-що откритата 4-та телевизионна програма. В този клуб обсъждахме най-разнообразни теми, всички те се излъчваха директно в ефир /тогава това никого не учудваше/. Едно от предаванията решихме да посветим на модната по това време тема „Възможностите на машинната мисъл и кибернетиката”.

От една страна бяха поканени Вадим Кожинов и Пьотр Палиевски, от другата - публициста Даниил Данин и журналиста Виктор Пекелис. Предаването вървеше в наша полза, макар че аз като редактор трябваше да пазя неутралитет. След предаването Кожинов ни покани с Палиевски в ресторанта. Палиевски се отказа, защото пътуваше с мотоциклет. След ресторанта Кожинов ме заведе при своя позната полу-циганка, която живееше някъде до Курската гара в приземна квартира. Тя имаше пъстра котка, на която през цялото време подвикваше „Псст, Маркиза!” Вадим Валерианович свиреше на китара, пееше, впрочем, аз нищо ново не съобщавам, в смирение отстъпвам на тези, които бяха в неговото по-близко обкръжение. Върнах се в къщи на сутринта, което, да си призная, тогава малко усложни моя тогава още начален семеен живот.

Преди телевизионното предаване аз го познавах от неговите литературоведски трудове и щях да съм щастлив, ако чрез предаването успеех да се запозная с него лично. Помня, как още като студенти ни водеха в ИМЛИ на конференция. И тогава за първи път видях Кожинов.

Случваше се /когато бяхме млади/ - след получаването на някакъв хонорар непременно ни се искаше да се отбием при Вадим Валерианович. Някак беше неудобно, и не в много подходящ час, доста подпийнали, но събрали смелост, особено когато в Москва пристигаха моите любими приятели от Вологда, ние все пак отивахме при него. И Вадим гостоприемно ни посрещаше.

Като млад обичах да повтарям строфите на Некрасов: „Който без печал и гняв живее, той родината си не обича”. А Вадим Валерианович казваше, че това са думи на революционер. После, след време, и аз разбрах, че това е вярно.

Повтарям, че не се броя между приятелите му, колкото и да ми се иска! Той така се грижеше за тях, помагаше им, вкарваше творбите им в литературния и обществен живот. Въобще беше два пъти образец за подражание - и като критик, и като историк.

Като критик беше пристрастен и пазеше своите. Всъщност той фактически извърши велико дело за спасяване на руската поезия от втората половина на двадесети век. Либералите /а либералността, според Валерий Гаврилин, е наглостта на негодника/ започнаха да римуват впечатленията от своите нищожни биографии, тоест пътуванията си в чужбина, където, например, никога не биха пуснали Рубцов, познанствата си със знаменитости, където лъсваше тяхното лицемерие и тяхното „Моля, заповядайте” на поредната власт. Освен това стиховете им бяха слаби, най-често в тях те се пъчеха и се хвалеха сами. Но само тях и отбелязваха, и предпочитаха, и превеждаха, като създаваха мнение в чужбина, че руската поезия - това е искане „да се махне Ленин от банкнотите, той е за сърцето и за знамената”.

Поетите от Кожиновския „кръг” носеха в сърцето си  любов към Русия. И Кожинов застави критиката да се занимава с руските поети, а не с рускоезичните, като внуши на читателите стремеж към руското слово. И поетите на Русия неволно се стремяха към тези, които е забелязал и насърчил Кожинов, разбирайки, че именно по пътя на Кузнецов, Передреев, Рубцов, Куняев, Решетов, Курдаков трябва да търсят приложение и на своя талант в служба на Русия.

Втори образец на поведение на творчески човек, който ни остави Кожинов, се прояви като образец на руски историк. Ето тук той е пределно ясен и безпристрастен. Убийствено точен с доказателствата. Да си припомним изследването му за времето на Йоан Грозни, съпоставено с историята на Европа от това време. Всъщност - което и да е време. Даже и потресаващият му за много хора анализ на списъка на лауреатите на Нобеловата награда можем да съотнесем не към труда на критика и литературоведа, а като към коментар на историк. До него може да се постави труда на Пьотр Палиевски „За разбирането на гения”. И единият, и другият предхождаха разсъбличането на голите крале, натрапените авторитети, които в същността си бяха празноглавци и служеха на задължителната либерална служба - да унижават Русия.

В „Руския албум” на Анатолий Пантелеев е отпечатан автографът на Вадим Валерианович, иска ми се да цитирам  две от предложенията в него: „Нито веднъж за цялата си хилядолетна история руснаците не са се опетнили с проява на насилие по отношение на чужденци, заради това, че са чужденци… Това е безспорен факт и само презрение трябва да бъде руският отговор на онези, които нагло лъжат за руския шовинизъм”.

Нима може да се каже по-ясно? Но нашите либерали като ги плюеш, мислят, че дъжд ги вали… Може би вече е време просто да не се обръща внимание на техния лай. Лайте си на воля, руският керван си върви… Да си спомним и Достоевски, изказал се за тогавашните либерали, за тогавашното им джавкане: „Ако вървиш към целта и обръщаш внимание на всяко лаещо те куче, никога няма да стигнеш до целта”. И е бил прав, и тогава са се водили спорове, потъвали са в дискусии, а дяволът е вършел своето пъклено дело - братоубийството.

През декември 1977 г. се състоя знаменитата дискусия „Класиката и ние”, чиито благотворни отблясъци се разнесоха по цяла Русия. Двигателят на тази дискусия беше, разбира се, Кожинов. И правилно, че я започна, защото повече не можеше да се търпи паразитното съществуване върху руската класика.

Помня, че на една от писателските вечери /в ЦДЛ/ Кожинов се изказа за продуктите от стихотворчеството на Евгений - Андрей - Белла (Евтушенко, Вознесенски, Ахмадулина. бел ред.) като за ширпотреба и залата започна да го освирква. Кожинов само повдигна рамене, усмихна се и излезе. След двадесетина минути аз слязох в малкото ресторантче, където беше той, за да изразя своето възхищение, а в отговор той само махна с ръка и възкликна: „А-а-а-а-а-й!” -  с една дума той е казал мнението си, а как ще го приемат му е безразлично.

Често пътувах с Кожинов в писателски делегации. Помня ходенето до Севастопол през 1994 г. Беше важно пътуване: точно тогава започнаха претенциите на Украйна към Севастопол. Кожинов, който познаваше историческите факти за взаимоотношенията между Русия и Крим, беше  неопровержим  в изводите си. По настояване на Вадим Валерианович посетихме гроба на бащата на Юрий Кузнецов на Сапун-планина. При това пътуване ме порази и нещо друго. Нямаше човек, който да знае повече песни от Кожинов. При това, учудващото е, че той знаеше повече украински песни, отколкото самите украинци. Казваше: „А тази песен знаете ли? А тази?” - и очите му блестяха младежки. Излизахме пред многолюдни аудитории.

Кожинов беше много известен и популярен. Идваха само да го видят. Но той беше почти клинично безразличен към успеха. Беше работохолик, черноработник в историческата наука и не случайно последните 10-15 години цялата му работа се съсредоточи върху това да изчисти калта, с която заляха Русия.

За мен много важна беше работата му за черносотниците като за най-добрите хора от тази епоха/Дмитрий Менделеев, Йоан Кронщадски, Виктор Васнецов/. В тези хора се е отразило предчувствието на бъдещите беди, черносотниците съзряха опасността и на много хора превръзките пред очите бяха смъкнати. Неговата биография на Тютчев беше несъмнено подвиг за онова време. Какво събитие беше тритомникът „Теория на литературата”, в който той участваше. Още едно от важните негови дейности беше преиздаването в края на живота му на „Палея толковая” („Тълковна Палея - бел. ред.).

Една от последните ми срещи с Кожинов беше в дома му в края на 90-те години. Покани ме, за да ми помогне за концерта на певеца Александър Васин. Помня, че тогава му се оплаках, че за десет години не ми е излязла нито една книжка. А той ми отговори: „А при мен - обратно. Книжките ми излизат една след друга”.

За последен път видях Вадим Валерианович на редколегия на „Наш съвременник”, където Куняев огласи моя отзив за последната поема на Юрий Кузнецов. Вадим Валерианович тогава мълчеше и само излизаше да пуши.

Личността на Кожинов бе ярка, нестандартна, значителна за съдбата на Русия, за историята на руската литература. Това бе пример за личност, която или обичат, или мразят. На него му стигаше и едното, и другото. Той не търсеше любов, а към ненавистта беше безразличен.

Вадим Валерианович притежаваше несъкрушимите качества на велик борец за руското дело. Неговите борбени качества бяха спасителни за руското движение. Когато си до него беше някак срамно да не бъдеш смел.

Русское воскресение, 01.10.2010