Хорхе Бокканера

превод: Александър Муратов

Атила Йожеф чака влака с конските вагони,
брадата му, три дни небръсната, го издава,
издава го един котлон в ръцете
и някаква обувка мълчалива го издава.
Атила Йожеф чака влака с конските вагони,
дордето крие свойта сянка в пощенската чанта
и си припомня свойта майка.
„Бе крехка мойта майка. Рано се помина,
защото всичките перачки тук умират рано.”
Атила, този влак товарен и жесток недостиг,
напъхан в твойте кости, вързан о колана,
и Флора, тъй далеч пости непостижима,
като уханието на билка през декември,
„където аз си лягам, там ми е леглото:,
по твойте плещи вечерта разсипва свойте багри,
дорде мълчанието рисуваше незнаен възел
със твоята усмивка.
Един работник, твой побратим, гледа прясна зелка
и ти очакваш глупавия влак товарен;
денят веднага предусеща, че ще му издигнеш
един-единствен вик,
един подскок,
едно на мен ми стига!