Валерий Латинин

превод: Дафинка Станева

В памет на Виктор Астафиев

Най-големият разкош в моя походен живот бяха и си остават книгите. Нищо и никога, освен хубавите книги и общуването с интересни хора, не ме е привличало и не ме е занимавало. Във всеки нов град, където ми се налагаше да бъда в командировка, първата ми работа беше да потърся книжарниците.

С часове се ровех в поставените на лавиците книги, разглеждайки дебелите томове и тъничките брошурки, търсейки храна за ума и душата. Разбира се, бързо омагьосвах стопанките на тези заведения и те при поредната моя визита вече сами ми предлагаха нещо стойностно или ми правеха немислимо разкошен за онези времена подарък - предоставяха ми подписка за съчиненията на някой от класиците или от именитите наши съвременници.

Така в края на седемдесетте години в небезизвестния град Бердичев в Украйна станах собственик на „младогвардейските” събрани съчинения на Виктор Петрович Астафиев. Какво неизказано удоволствие бе да четеш неговите разкази и повести, оцветени с всички цветове на живия народен език, да виждаш виртуозната работа над най-дребните детайли, за усещаш тънкия писателски хумор и ирония… Астафиев веднага стана един от моите най-любими автори заедно с Лесков, Бунин, Шолохов, Хемингуей…

Аз не приличах на многото възторжени читатели на Виктор Петрович, задъхващи се от емоции, писма, не се стремях да се срещна с него, да получа автограф или да взема интервю за вестник. Аз просто носех в изтъркания куфар неговите книги и, сгушен в ъгъла на поредното убого общежитие, назовавано гръмко „офицерски хотел”, плачех и се смеех над съдбите на Астафиевите литературни герои - „черноработниците” на войната и сополивите сибирски дечурлига, по чудо оживяващи без родителска грижа.

Аз също бях израснал под опеката на баба и дядо в глухата казашка станица без електричество и пътища, с единствената транспортна артерия - по реката, и темата на “Последния поклон” и на много други творби ми беше понятна и повече от близка…
Понякога Виктор Петрович ми напомняше за рано отишлия си мой баща, те и двамата бяха завършили преди войната ФЗО (фабрично-заводско училище), воювали бяха в четиридесет и трета година като редови свързочници и бяха надарени с еднакви качества на неуниващи присмехулници.

На бащите много се прощава… И аз не намразих писателя Астафиев нито за неговите политически декларации, нито за това, че бе от другата страна на барикадата през октомври 1993 г., макар да преживявах непоносима болка, когато четях във вестник “Ден” отвореното писмо до Виктор Астафиев на моя земляк и литературен наставник Борис Кулаков “Да не живеем с омраза”.

Аз се опитвах да разбера възрастния и мъдър човек и да не следвам болшевишката логика - „който не е с нас, е против нас”. Лозунгите, манифестите, бичуването на „предателите”, констатациите на фразите и изказванията, извадени от контекста, не ме удовлетворяваха. Корпоративната психоза на тълпата не беше за мен. Исках да стигна до източниците на всенародната трагедия, до нейната първопричина и чувствах, че Астафиев също се намира в такова мъчително търсене… А кой е казал, че писателят няма право да греши? Той няма право да спира в търсене на истината. И ето в това никой не може да обвини Виктор Петрович. Такъв златотърсач няма вече в съвременната руска литература.

Четири години по-рано, оказал се в Красноярск по волята на съдбата, се срещнах с Виктор Петрович. Запозна ни известният кинорежисьор Владимир Кузнецов, познаващ отблизо Астафиев и заснел няколко документални филма за него и по негови сценарии. В хода на разговора „на приятелска маса” Виктор Петрович се откри пред мен със своите човешки качества: простота и сърдечност в общуването, скромните битови изисквания, непретенциозността в облеклото и храната, и в същото време - с високото обаяние на личността, разностранния мироглед, големият дар на разказвач и слушател. Такъв празник на чувствата с необичайно интересен събеседник бях изпитвал по-рано само при срещата с Валентин Савич Пикул.

Подарих на Виктор Петрович и на Мария Семьоновна една от своите последни поетични книжки и реших отсега нататък без особена нужда да не отнемам от времето им и да не привличам вниманието им към моята скромна персона. Но тези удивителни хора, живеещи със стотици и хиляди чужди проблеми, постоянно отвличани от своите собствени житейски и писателски нужди, още неведнъж намираха време да ме сгреят със своята сърдечна топлота…

Ту с безхитростно признание по телефона, че са се наплакали над моето стихотворение „Нощем той риташе в майчиния корем…”, посветено на паметта на скоро починалия след раждането син, ту с поканата на рибена чорба от енисейския „цар-риба”, донесен от страстния рибар и ловец Василий Сидоркин, а понякога и по най-неочакван начин.

Поканен на тържеството по повод презентацията на събраните съчинения в петнайсет тома на Виктор Петрович, аз стоях в далечния ъгъл на масата, не толкова близо до виновника за тържеството и съжалявах, че не мога да чувам оживената беседа на Астафиев с Лебед. Изведнъж Александър Иванович ме извика и помоли: „Разрешете нашия спор с Виктор Петрович, на кого е посветено вашето стихотворение „Безкрайност” - на актьора от Малий театър Михайлов или на критика?..” Аз бях изумен… Всичко, каквото ви е угодно, можех да предположа, но такъв разговор на класика с губернатора… никога.

- На критика Александър Михайлов, който ме подкрепи на зоналното съвещание на младите писатели в Новосибирск през 1982 година - смутено отвърнах аз на спорещите.

- Нали ти казах - по детски се зарадва Астафиев, усмихвайки се закачливо - вие сте в дълг…

- М-да - съкрушено поклати глава губернаторът - сгреших.

Не зная с какво е свързано това, може би с възрастта, а може би с косвеното влияние на Виктор Петрович, но в същата година започнах да пиша разкази. Те бяха отпечатани в списанията „Енисей”, „Сибирски огньове”, „Москва”, но мен все едно, не ме напускаха съмненията - струва ли си състоялият се вече поет да влиза отново в литературата от друга посока? Исках да чуя най-авторитетното мнение в средата на красноярските писатели и, уговаряйки се с Виктор Петрович, му занесох ръкописа на книга с разкази и очерци с условното заглавие „Юдол”.

След известно време получих покана да отида в Овсянка.

- На колко си години? - попита ме Виктор Петрович, когато ние след дежурните поздрави и въпроси за здравето и работата, се разположихме в неговия мъничък кабинет с пейка до стената, където престарелият майстор прекарваше по-голяма част от своята „лятна ваканция”.

- Четиридесет и пет - кратко отвърнах аз, още неразбирайки смисъла на неговия въпрос. Той можеше да се изтълкува различно.

- Тъй си и мислех, - спокойно резюмира Астафиев, галейки с ръка папката с ръкописа. „Отдавна съм забелязал, че именно в тази възраст много жители на тайгата престават да ловуват, а поетите се захващат с проза. Имаш още петнадесет години пред себе си, за да работиш не за тежест, а за радост. Пиши. При теб се получава не лошо. Само че избягвай „украшенията”. Аз подчертах там едно-друго. По-просто трябва да се изяснява, но „кълцай” сюжета не само с брадвата, но още и с длетото - детайлчетата да оформиш… И що за заглавие е „Юдол”?

- „Юдол” е съдбата земна и небесна - започнах да се оправдавам аз.

- Звучи някак не по руски, както Юдиф. Защо й е на тази правдива книга за болката претенциозност в духа на Андрей Вознесенски…

Отворих папката и започнах да разглеждам бележките на Виктор Петрович в полето на ръкописа. Първата от тях ми подсказа възможното заглавие на книгата: „Сякаш че е написано по отъпканото, а все едно трогва до болка, видно, болката не познава възраст и износеност”.

- А какво, ако я наречем „Неостаряваща болка”? - предложих за лежащия на масата вариант.

- Това вече е по-добре, - съгласи се той.

В края на 1999 година в Красноярското издателство се появи моят прозаичен първенец с напътствието на Виктор Петрович Астафиев. Не зная ще ми стигнат ли силите и способностите да оправдая доверието на забележителния майстор и достойно да разкажа на хората всичко, което се е натрупало в „мастилницата” на сърцето? Дай Боже!… Не можеш вече да попиташ любимия писател - получило ли се е „с длетото”?

Срещахме се още неведнъж - във връзка с писателски дела, на обществени мероприятия, в тесен кръг… Водех при знаменития сибиряк и именити чуждестранни гости. Но никога нищо не записвах в хода на разговорите - нито в бележник, нито на диктофон, разчитайки само на паметта.

А на 19 април 2001 година, както се оказа два дни преди инсулта, безнадеждно разрушил здравето на Виктор Петрович, канейки се да ходя с Владимир Кузнецов на гости у Астафиев, взех със себе си диктофон.

Предстоеше важен разговор - за последните публикации в централната преса за автора на „Тихият Дон”, твърдящи, че зад фамилията на Шолохов се крие неговият по-голям заварен брат Попов - бивш казашки офицер, преминал на страната на „червените” и станал личен агент на Сталин в Южна Русия…

Тази тема постепенно излезе от страниците на вестниците и списанията и аз не бързах с разшифроването на магнетофонния запис. Сега вече той ми се струва много символичен, нали в него един класик на руската литература говори за друг класик на словото, които ние днес пречупваме за самия Виктор Петрович.

„Гледаха го със сълзи на възхищение…”

В. Л. Ето днес пишат, че по сведения на един от роднините зад фамилията на Михаил Шолохов се крие неговият по-голям заварен брат Александър Попов, завършил кадетския корпус в юнкерско училище, бивш образован казашки офицер, преминал на страната на „червените” и станал личен агент на Сталин…

В. А. Това е някаква глупост… Какъв агент може да бъде той?!

В. Л. Прочетете „Дайджест на московската преса”, там всичко се описва подробно…Сталин получава от него писма за хода на колективизацията на Дон и по него написва известната статия „Главозамайването от успехите”. А след това Шолохов, изоставяйки работата над „Тихия Дон”, започва „Разораната целина”.

В. А. Излиза, че това е било поръчение на ЦК?

В. Л. Не на ЦК, а на Сталин…

В. А. Да, да - поръчение. И много добре е поработил над него. Разбира се, сянката на Сталин я има там. Те действително са били в близки отношения. Разказвали са ми, че Йосиф Висарионович задължително е звънил по телефона за рождения ден на Михаил Александрович… Всички постоянни посетители са знаели за това. Сядат на масата и питат: „Как мислиш, Миша, ще позвъни ли или не?” „Но, естествено, че ще позвъни”.
Както е обичайно, някъде около единайсет вечерта - позвъняване. „С Вас ще разговаря другаря Сталин…”

„Мишя, здравей! Как си със здравето, как е жена ти?”

„Всичко е наред, Йосиф Висарионович, слава Богу!”

„На масата ли си? Рожден ден? Приятели?”

„Да, приятели, рожден ден, всичко е по руски…”

„Юнак, трябва по руски да се празнува рожденият ден…”

Тъй ще си поговорят пет минути… Публиката цялата замира. „Слава на другаря Сталин! Кой още може да си позволи това!? Може би царят? Ах!”

Всичко, което царят е правел добре, всичко, което е било ценно при него, и не знаят, и не са чели. Сега едва по мъничко започват да разбират… А гащите на всичките пълни! (Кикотим се всички).

Ето имаше той такива постъпки… Дявол знае!… За агент Попов нищо не знам. Аз само ще кажа какво е отношението ми към Шолохов. Що се отнася до „Разораната целина” и още някои неща, аз не ги оценявам високо. „Съдбата на човека” смятам изобщо за обикновен „пасхален” или „коледен” разказ. Ето така е написан. Нищо особено няма там. Ала когато го видях… когато на конгреса Шолохов се качваше на сцената, гърлото ми се задави от сълзи! Идва, с голяма плешивина, сам мъничък такъв… Все закъсняваше.

А там някъде - ту един приятел, ту друг, лепнат му се по коридорите… И докато излизаше от залата, той винаги оттук излизаше, а не от стаята на президиума, сълзите ме задавяха… После веднъж питам Борис Александрович Ручов: „Борисе, не знам какво става с мен, когато видя Шолохов, ами, задавят ме сълзи?…”

А той отговаря: „Да не мислиш, че само тебе, Витя. Мен - също. Всички в залата са в почти такова състояние. На някаква жал, а потрес, възхищение. И в същото време всеки вижда в него малко от себе си”.

А пък Борис Александрович е изпитал такива неща, каквито ни в приказка да ги разкажеш, ни с перо да ги опишеш! При разпитите са му счупили и двата крака… Но на него - мъжа-комсомолец са му ги счупили, може би така е трябвало? (Усмихва се хитро). Той самият после се шегуваше, че така е и трябвало, за да не пише възторжени комсомолски глупости. Но на Юсупова - на младата актриса, също са счупили двата крака! Ето такова зловещо време беше!…

Но аз знаех, и Борис Александрович знаеше, че Шолохов е човекът, написал „Тихият Дон”!.. Аз мога да се отнасям всякак към втора и трета книга, но първа и четвърта - това са гениални книги, гениални! Особено четвърти том. Там има такива откъси! Божичко!… Седях веднъж заедно с Бистрицка, която играеше Аксиния. Тя си остана красавица.

В. Л. Тя и красавица си остана, и страстна почитателка на Шолохов.

В. А. Да! Значи, седяхме ние, сърбахме супа на някакъв прием… И аз казвам: „Много се радвам, че се случих заедно с Вас…” Тя пита: „А кой сте Вие?” Представих се. Тя: О, зная, зная… Аз съм Ви чела. Много съм чела, Виктор Петрович. Не мислете, че възрастната актриса вече нищо не чете. Аз чета много.”

Казвам: „Искам да изкажа възхищението си за това, което направихте във филма „Тихият Дон”. Нали по идея Герасимов трябваше да го съсипе - той не е от такъв мащаб режисьор, за да повдигне такъв голям блок. Но той като по чудо премина през такива неща”.

Тя отвръща: „Той през такива неща премина, които на друг режисьор не са се и присънвали!.. Той разгледа Пьотр Петрович Глебов в ролята на Григорий едва във втора серия”. И ми разказа подробностите.

Оказва се, че Глебов е трябвало във втора серия да изиграе епизод по време на гуляй на офицерите в блиндажа. Ролята на Григорий изпълнявал народен артист, вече покойник, затова няма да казвам фамилията му. Заснета била значителна част от филма, парите изхарчени… Пък и човека е жалко да обидиш. Артистите преживяват обидите тежко, но временно… Важно е съперникът да те убеди, че играе по-добре. Глебов успял.

Жалко, че умря неотдавна, беше изключителен човек. И ето - Герасимов го огледал, извикал го на разговор. Пьотр Петрович излязъл от стаята му, залитайки. Питат го: „Какво става?”. Той с непослушен език едва проговорил: „На мен ли? Герасимов ми предложи да изиграя Григорий”.” А ти какво му отговори?” „Казах, че се страхувам”. „И правилно си казал, кой не се страхува от такава роля?”… А въобще твоя сурат точно подхожда…” (Смеем се).

И започнали да го учат как по казашки да язди, да сече с шашката…Американците показват своите каубои… там с шапки, под задника - постелка… И казакът има свое приземяване - трябва да излетиш в седлото, както по-рано ние излитахме на печката… (Отново смях). Така и Герасимов учеше повторно Глебов, престрояваше го, после започна да снима.

Гледали първия заснет материал, попитали за мнение Бистрицка, как й се струва „новия” Гришка? Отговорила: „Това е, което ни трябва!”.

Аз винаги се вълнувам до потрес от момента във филма, когато убиват Аксиния. Там има жест на Григорий…

Показах го на Пьотр Петрович. Той отвърна: „Не помня, Виктор Петрович, не помня”. Някакъв нелеп жест… но всеки път плача на това място. А това е само един несръчен мъжки жест… Закопава последното, което има… Бистрицка ми отговори: „Да, това е силно”.

Аз после казвам: „Преди този епизод потресаващи бяха още думите, когато Григорий пита: „Ти идваш ли, Ксюша, с мен на Кубан?” А тя отговори: „А къде да се дявам?”. И Елина - карай нататък, каза наизуст целия монолог. Това е!

И тя ми каза: „Даже по още един детайл може да се съди за авторството - как Шолохов преживяваше за своята рожба… Когато в прожекционната зала запалваха светлината, неговият пепелник беше пълен с планина от угарки. Тъй преживяваше. А тук какво му пришиват! И каза за този, който пришива, ругателна думичка… за своите съплеменници…”

Те, те… Ако Шолохов беше гражданин на света или представител на малък народ, никой не би се съмнявал в неговото авторство. А то нали е русин, пък още и не твърде образован.

В. Л. Но Солженицин също писа в такъв дух. А пък е и земляк…

В. А. Откъде-накъде земляк?

В. Л. Той е роден в Ставрополско - в Кисловодск.

В. А. Ето, наскоро е издаден полезен библиографичен речник. (Взема голяма черна книга и ми я подава). Тук са посочени всичките фамилии, имена и бащини имена на писателите. Исакиевич е той. Ето, погледни сам… Не, аз в оригиналността на авторството на Шолохов не съм се съмнявал. Още в „Донските разкази” се вижда зачатъците на неговия яростен реализъм. Но там те са съсиреци… А в „Тихият Дон” вече са с пълна мощ! Силно нещо… гениално! Навярно най-силното през двайсети век!? Затуй и писателите го гледаха със сълзи на възхищение…

Виктор Петрович замълча за няколко секунди. И ние започнахме да говорим, че е време да си ходим, а той да си почине. Но Астафиев не бързаше да ни пуска. Той отново заговори за далечното и паметното, за срещите с великите събратя, за пътуванията с тях из страната… Неговата душа беше далече. А ние се чувствахме неловко, че злоупотребяваме с гостоприемството на домакина, въртяхме се на столовете и в края на краищата започнахме да се сбогуваме с Виктор Петрович, да му пожелаваме здраве, да „показакува” още по родната земя… Той с въздишка отговори: „Не, Валера, „наказакувах се”. Шашката се притъпи. Това е!” Ние възразявахме, бърборехме нещо за сибирската закалка, а в очите ни - сълзи…
Какво да добавя още? Нямам повече думи. Само спазми в гърлото… Слушам живия глас на Виктор Петрович и плача.