ПАМЕТ
превод: Григор Ленков
ПАМЕТ
В колони. По ротно. През пепел и бронз, и през мрамор.
Дошли от смъртта. Изпод тези брезички скърбящи.
Войници, матроси, ефрейтори и командарми
вървят покрай нас - покрай бъдещи и настоящи.
Минават по ротно. С награди, пагони, петлици.
И тъжно жените до залез стоят край вратата.
И гледат, и питат с очи на изплашени птици
коя - за мъжа си, коя - за сина си, за брата.
Вървят и вървят. И мъглите край пътя са сини.
Велико мълчание, строга до смърт панорама.
И вик като изстрел пронизва пространството: „Сине-е!”
И сякаш отдън вечността иде отговор: „Мамо-о!”
Политат след тях в овехтели забрадки, в косинки,
но сграбчват безмълвните сенки на мъртвите само.
И рухва небето от техните писъци: „Синко-о!”
И есенни листи кръжат над главите им: „Мамо-о!”
Вървят и вървят те. Безсмъртна, безкрайна пътека.
И търся сред тях оня, който… без вест и без име…
Извикай ми, татко! Теб чакаме тридесет века!
И сякаш отдън вечността иде отговор: „Сине-е!”
С навита на скатка шинела към мен приближава
подобно маршал, увенчан със маршалската лента.
Усмихнат звездата от свойта пилотка ми дава,
а с трийсет години по-стар съм от него в момента!
- Прости ми - мълви - за сирашкия, тежкия жребий,
за туй, че без време остана без бащина ласка…
Вземи ти звездичката - тя е подарък за тебе…
Пробиха при Харков шрапнелите моята каска.
Проклети да сте - от небето, земята, водата,
вий, дето смутихте свещения ход на всемира,
така че остана по-млад от сина си бащата
и зима през май засвистя като остра секира.
Пророци-тръбачи небесния свод разлюляват
и наште бащи под командата строга и стара
пред нас като твърди, пречисти съдии застават,
а ние стоим пред рубежа на тяхната вяра.
От Елба до Волга - в пръстта като жито посети -
от гробове, бункери, ями, под дъжд минометен
вървят милиони. Сред тях няма втори и трети -
а първи са всички в тревожния списък планетен.
Ръми тишината и земята мълчи благодарна,
и облакът слуша как мирни покълват пшеници…
Но в кървави бинтове виждаме там командарми
и греят от нежност огромните техни зеници.
- Вий, братя, сестри, синове наши верни и майки!
Не трябват сълзи! Ние в боя не бяхме страхливи.
От наште плацдарми, от наште траншеи безкрайни
възкръсвахме пак и в атака се хвърляхме живи,
та в своята орбита вечно да тича Земята,
та в ритъм всемирен подобно на празник прекрасен
след буйната пролет да идва пак знойното лято
и никога син да не бъде по-стар от баща си.
Преминахме ние без стон през несгоди и нужди
и станахме ваше безсъние, съвест и памет.
Наследници, вижте: във ваште десници - не в чужди -
предадохме ние света и червеното знаме.
Тежи тишина и гранитно мълчи обелиска.
По ротно колоните в сивия здрач се стопяват.
И чувствувам аз колко далеч са и колко са близко,
и как в паметта ми завинаги живи остават.
Ний с теб ще засеем полетата бащини, сине,
и кълн като мълния в дните ни бъдни ще святка.
И чувствам как ляга без шум на плещите ни силни
съдбата на тази Земя като бащина скатка!
МОМКОВА БАЛАДА
Хубав като дявола неверен,
яхнал кон, от дявола по-черен,
полетях в среднощните мъгли.
Бързах аз при свойта годеница,
с черни вежди стройна хубавица,
дето ми се кле до първите петли.
Кле ми се, че щом зора настъпи,
с две годежни, белоснежни кърпи
моето сърце ще окрили.
Аз летях…
А в тъмнината хладна
огнена звезда пред мене падна.
Сова писна в душните блата.
Хей, препускай, коньо, през полето,
страшен камък ми тежи в сърцето,
нещо лошо ми крои нощта.
Мрачна е гората и сурова
и по пътя изтървах подкова,
блъска се в ума ми мисълта…
Аз летях, а щом изгря зората,
скочих аз от коня пред вратата,
там, където вярно ми се кле…
Страшна мисъл мозъка ми пали;
чувам шум; защо гърмят цимбали
и цигулки им пригласят зле?
Нагло се отвориха вратите.
Гледам и не вярвам на очите си:
в було мойта мила там стои.
Люшна се, извика само плаха,
чашата изпусна злобна сваха,
музиката в миг се спотаи.
Стине в ледната ми шепа бича.
Коньо мой, затуй ли лудо тича,
тук да бъдем с теб преди зори?
Тук да стигнем, за да ни зарадва
тази чужда, тази страшна сватба?
Кърпи ли, Мария, ми дари?
Тя ми шепне нещо за раздяла,
тя ръчица ми протяга бяла…
Конче мое, не тъгувай ти!
Да се махаме оттук, мой верни,
от неверницата с мигли черни,
от неискреното й „прости”.
Към степта препуснах слепешката,
с дива мъка блъснах там земята -
стихна всяка музика и звук.
Сватбата й пищна кост задави.
Булката глава от скръб зарови
в кърпата, продадена на друг.
Ще се вайкаш често: „Нямам сили!” -
видиш ли в среднощните немили
да лети край вас един ерген -
хубав като дявола неверен,
яхнал кон, от дявола по-черен,
със сватбарска кърпа надарен.
Ти, която, щом повдигнеш вежди,
палваш вдън сърцето ми надежди -
и цигулка писне с глас не свой.
Или друга може би… Ех, може!…
Но защо в сърцето нещо гложде…
Под чии стъкла сме, коньо мой?
ПЕСЕН ЗА МАЙКАТА
Тя своята нива
с години зася, не със жито.
Плеви, прекопава
безкрайното златно поле.
Научи децата си
с чест да живеят честито,
въздъхна след туй
и към синура тихо пое.
„Но, майко, къде тъй?” -
децата й тичат след нея.
„Но, бабо, къде?” -
питат внуците с тъжни лица.
- При слънцето, хубави мои…
Дано да успея
За мене е време…
Живейте без грижи, деца!
„Но как ще живеем
без тебе? Оставяш ни, мамо…”
„Но, бабенце, приказки
кой ще ни казва сега?”
- Оставям ви всичко:
върбата, полето голямо,
и златото в него,
и пъстрата юнска дъга.
„Не искаме злато,
не искаме ние дъгата,
но ти, само ти
да ни чакаш на къщния праг…
При нас остани.
В труда ще ти бъдем отплата.
Не бързай след слънцето.
То ще почака все пак.”
Усмихна се тя,
но помръкна от мъка лицето й.
И махна,
забрадката сякаш потрепна с криле.
„Бъдете ми живи!” -
И стана дъга на небето,
и птица в гората,
и златно безкрайно поле.
ОПИТ
Не тичат годините вече -
жребчета в ръжта,
а бавно се влачат -
камили в сахарските пясъци.
По-лесно засичаш
свръхискрена вече лъжа,
по-трудно ти действат
сега провокации.
И все по-далеч
от мечтите си млади стоиш,
и себе си сам проверяваш
с безсънно търпение,
и не часовете -
секундите вече броиш,
и трудно сега ти прощават
това отстъпление.
Не пали сезонът на люляка
твоята кръв,
и виждаш във всичко сега
по-различни отсенки.
И вече сърцето не трепва
от погледа пръв,
и всичко е друго:
усмивчици, думи, преценки.
И първата радост
не пали в гърдите ти жар,
макар да мълчиш,
ти разбираш и виждаш немалко.
И бърза към тебе,
пълзи вечността като звяр
и облаци скриват
наивното твое начало.
По остри и хлъзгави камъни
вече вървиш,
по-скъп си на погледи,
пориви, думи, насмешки.
И много по-малко
ти дават сега да грешиш.
И тъй се покачва цената
на твоите грешки.
