НОЩЕС НЯКОЙ ПОЧУКА НА ВРАТАТА
бележка и превод от чешки: Атанас Звездинов
Очарованието на Хрубиновата поезия не е толкова в нейната мелодичност, колкото в това, че събужда мелодии, звучали в нас, които ни подтикват към размисъл. Не е толкова в докосването до космичното, колкото в умението й пастелно да се съчетае със съкровено земното, да изследва човешкия космос. Роден в Прага през 1910 г. Хрубин не става певец на големия град. Тегли го родната природа от Посазавието, където е прекарал детството си. Този край е коренът на силното родово чувство, палитрата, с която рисува своите картини, прозорецът към спомена, без който нравственият патос на настоящето не би бил така силен. Той е постоянно будната камбана, която звъни в него с единствения въпрос, побрал всички останали: Какъв е смисълът на живота? И на него Хрубин отговаря до последния си дъх, с цялата си поезия. Отговорът не е един и не винаги е видим на пръв поглед, но при всички случаи в него диша оптимизмът, нравственото благородство, удовлетворението от преодоляването, радостта от живота, щастието да имаш чувство за дълг, да бъдеш гражданин на бъдещето. Неговите изследователи подчертават драматизма на поезията му, спират вниманието на това, че Хрубин пише за съществени и съдбовни неща. Човекът и Времето, Силата на живота, нравствената устойчивост, достоинството, родовата принадлежност, това са някои от опорните точки на поетичната му система, които го правят любим поет на хиляди още приживе, а и досега след кончината му той остава един от водещите чешки поети.
—————————–
НОЩЕС НЯКОЙ ПОЧУКА НА ВРАТАТА
Нощес някой почука на вратата
на лешанската ни къща.
Сърцето ми се разтупа.
Слязох и на пръсти тръгнах през стаята,
нещо ме предупреждаваше: Не ходи там!
А нещо ме теглеше натам, не можех да му се
противопоставя.
През това време някъде растях,
през това време някъде се скитах и обичах,
през това време някъде щастливо мечтаех…
Но едновременно бавно се придвижвах през стаята,
а на вратата на антрето през цялото време някой чукаше.
Докато някъде живеех с хората,
докато им се доверявах и се оставях да ме мамят,
докато ги лъжех и лъжех и себе си,
този някой тук не преставаше да чука
и аз бавно се придвижвах през стаята и антрето
и затаявах дъх.
През това време някъде имаше революции
и две световни войни,
а малките войни бяха безбройни.
През това време ходех на погребения,
ожених се и имах деца,
и едновременно се придвижвах през стаята и антрето,
петдесет и четири години,
и от дълбокия кладенец на огорчението си виках бога,
но като гробна пръст непрестанно се сипеше няма тъма;
виках любовта,
но тук нейните пролети са винаги користни;
виках поезията -
тук обаче тази суета не ще достигне
дори в отшумяло ехо;
виках жена,
моят зов мина някъде край нейния слух -
по пътя през тая стая и антре не ми бе позволена
другарка;
виках приятели,
но тук ти е верен само страхът.
Нито веднъж не повиках тебе.
Чак в момента, когато вече протягах ръка,
за да дръпна резето на вратата в преддверието,
в най-голямата си тревога те извиках.
Протягах ръка към желязната ключалка -
бавно, дълго,
докато някъде остарявах с година,
докато ти някъде беше починала,
бавно протягах ръка към желязната ключалка,
от нея в пръстите ми прескочи студ
и тук, в смъртна тревога те извиках:
Мамо!
Мамо, някой чука!
Бавно протягах ръка към желязната ключалка,
докоснах я, стиснах я в спазма и този вънка почувства,
че сме в досег,
че между нас е само два пръста дърво,
и престана да чука.
Моята ръка и ключалката бяха от един къс лед.
Мамо!
Мамо, нали не трябва да се страхувам?
Бавно отмахвах резето,
дълго, цели месеци.
Докато някъде се радвах на света,
докато някъде пропусках ежедневните тревоги,
едновременно дърпах резето на вратата в преддверието
и поотворих,
и в пролуката между рамката и вратата
видях на прага да стоиш ти,
мамо,
огромна и неподвижна.
Бързо хлопнах вратата и се дръпнах,
сърцето изскочи от гърдите ми и ме надрасна,
пречках се в него - малък, треперещ съсирек на страха,
но вече все ще стоя при тази врата.
И докато някъде ще се опивам от усещането,
че още съм, че съм,
вече все ще стоя при тази врата,
ще чувствам в пръстите си студенината
на желязната ключалка,
която ще стига чак до сърцето.
А с дланта на другата си ръка ще се опирам в дървото,
зад което, огромна, неподвижна,
чакаш ти.
Ти, която си преминала под извора на кладенеца
към този праг.
И изведнъж ще отворя
и ще оставя широко отворено.
ВЕЧЕР ПРИ ОБОР
След тъжния добитък
жени вървяха тъжни
и от палтата и полите
им навсякъде пълзеше сумрак.
Притиснати един към друг при Обор,
очаквахме какво ще стане.
Когато и последното животно
пред яслата си спря да допреживя,
когато и последният човек
приспа деня си върху нара тесен,
отдъхна сякаш този волен край.
Тъй близко сложили глави,
лежахме в тишината
и слушахме отново
в нас звън на трепетлики да звучи.
Докосвах те така,
че ти притваряше очи.
А аз не ги затварях: гледах
как рухваме върху звездите
с чела, колени и гърди.
Зад нас земята беше толкоз ниско,
че чувствахме тревата й в косите си
и в кръста - тежко легналата глина.
И в този миг небе земята беше,
безкрили птици покрай нас летяха
и мълком
се докосваха до нас.
О, птици - изоставени пантофки
след всички мъртви в тукашния край,
кръстосващи из тъмното небе.
А ние - негови несръчни ангели,
трептяхме със зараснали криле,
във вкаменените вихрушки тикнати
от тази му гранитна красота.
СИРИНКС
Пан преследвал нимфата Сиринкс. Тя дотичала до реката и не могла да продължи. И помолила речните си сестри да я превърнат в нещо друго. Пан, който бил сигурен, че вече я държи в обятията си, видял, че прегръща стрък тръстика. Ветрецът изтръгвал от тръстиката трогателни звуци и пан бил очарован от тази музика. Той слепил с восък няколко пръчици от тръстиката и по името на нимфата нарекъл своя инструмент Сиринкс.
(Из Овидий)
Пея за тази промяна.
За да избегне смъртта, всичко променя се вечно.
Есен ръждива - във зима, зимата - в пролет.
Само с промяна светът съществува.
Прости ми, Овидий!
Вечер е -
късен октомври.
Месецът вдигна рогца изпод облак,
а от мъжа - рогца подаде момчето.
Ето ги - мъж и момче в едно тяло.
Общо сърце и за двамата бие.
Чувства мъжът как сърцето е свито,
чувства как на момчето копнежа
бие с прибоя в стените му.
Заедно крачат - мъжът и момчето.
Общо сърце и за двамата бие.
То на момчето пространно се струва,
сякаш простира се чак до безкрая,
сякаш, че чукът на мъжките грижи,
бил цели трийсет години,
в него ехти от космична далечност
днес с кадифени пулсации.
Но на мъжа ако рухне сърцето,
мъртво ще падне момчето.
Двамата заедно все тъй се движат.
С тях мълчаливо върви и девойка -
прелестно лека, тя сякаш танцува.
Но на мъжа му се струва, че чезне
някъде много далече пред него,
сякаш че вече в бъдни години
(само че - звук шумолящ),
сякаш е в бъдното вече
(но спомен).
Плаши страхът на мъжа и момчето -
в тази гонитба сърцето им общо
лудо, отчаяно бие.
Това замайване не е кръженето
на пожълтелия лист,
то е по-силно
даже от смъртния напор на вятър,
повече то е от пълния кръг
на колелото познато от Кампата:
водовъртежите стягат и пускат водата му-
за да пулсира сърцето
Тук, край реката, ще спре и девойката,
на Кармелитската улица есенна,
светли мехурчета плават пред нея.
Сигурен, че я държи във обятия,
вече сияе мъжът. Но прегърнал е
нощем потеклия град.
Обич,
така ще се срещаме винаги!
Много девойки тоз град променил е,
хиляди той непрестанно променя.
Нощем на бреговете на Млечния път,
сякаш е златна Сиринкс, лежи Прага -
чака да дойде силен дъхът
на поколение младо.
Нощ е,
октомври.
Месецът скрил е рогцата си в облак,
само момчето сега е оставило
будни рогцата на свойта увереност.
Дали защото, ако залезе момчето в мъжа,
от любовта не би нищо останало,
не би останала капка поезия…
ПРЕЗ ЗВЕЗДНАТА НОЩ
Нощта е звездна и ме мами,
но аз си спомням:
над нас се срутваше земята -
на фронта, в градове огромни,
ний мряхме в тез гърмящи нощи.
Каквото оцеля, по-плътно
сега в земята се притиска.
Със пръсти и с чело тревожно
в тревите крехки съм увиснал
и толкоз близо до земята
я моля: Чуй, земя, молбата ми -
не ме изпускай, ти, която
задържаш въздуха, водата…
Натрупай гробове върху ми
и привържи към мен жена-
тази вълна към теб зовяща.
Но обещай да ме запазиш -
кълни се в моите потомци!
Привдигам се, да се огледам.
Ще се отблъсна от скръбта…
Под мен ще чуя отдалече
комарово бръмчене лудо.
(Отново градовете светли
в космичната тъма се впиват.)
И пепелищата са долу,
и тези хора, пълни с взрив,
Земята дето ще подпалят
със пламък собствен уродлив.
С пети ще чувствам топлината,
излъчвана от всички спящи,
която ще трепти над всички
зачеващи, над хора в треска,
от нажежените лафети…
О, топлината на живота насъщен,
в нея се топеше
дори звездата Витлеемска.
Безбожният простор над мен е
и тишината нечовешка
и междузвездната самотност,
за твойта топлина бездушна.
Земя, ако пък се измъкнеш
и ми побегнеш като мишка,
на мойта слепота стъклото,
щом с диамант звезда разреже -
аз все пак ще съм още тук, -
на моите криле, които
с мечта и болка ще изтласкам
от раменете си човешки,
сложи тез хълмове гранитни.
И дръж ме, земьо, както пея,
и както плача, и обичам,
задръж ме и когато врастна
със цялата си тежест в тебе -
до сетното трептене мое!
И в празнотата, оглушала след моя глас,
след топлината ми, да се развихря все така нататък
нечувано прекрасният живот.
ЖЕНА ОТ НОЩ
Жена, боях се да не те съзра,
но те видях: в обятия
пред себе си събираше звезди
и търсеше с пета земята
като изгубена пантофка.
Към твойте устни устни не допрях,
а само с глезени ти ме докосна - хладни
като река течаща. И смутен
от твоята безкрайност, потиснах любовта си.
И колкото по-близо взе да идваш,
ти толкова по-малко беше моя.
Коремът ти - като луната ясна
сред езерата лягаше в тревите.
Не падаше звезда - то беше блясък
от твоите притворени очи.
Ти идваше по-близо непрестанно
и все по-малка бе. Видях те цяла.
Земята се разтърси, тежестта ми
увисна върху твоя кръст. С глава
в звездите още, под колени
почувства ти света нетърпелив.
По-малка и по-малка. А в косите ти
заплетени лежаха влажни листи.
Над теб- от хоризонт до хоризонт
воалът ти отметнат се развява-
воал от безконечна млечна сянка
и само с дъх сега си измерима.
По-малка и по-малка. Ти се срутваш -
летят през мене твойте векове,
в минутите, когато на първичното
във себе си отдаваме се ние.
Със скут и устни върху твоя гроб
лежа, където и да е, треви горчиви,
о, всичко е земя…
Напразно във душата си усещам
потрепването ти: ала това е
прорастването на треви през мен.
А там над нас
се сплитат твоите чимшири
в шума на полунощната роса.
Прегръщаш ме със всичкото, което
отдавна ти не си.
Като деца в играта се обръщаме
и после аз задълго пак изчезвам.
Глава посред чимшира вдигаш ти:
в косите с росни капки,
с уста и ноздри, с пълна гръд поемаш
докрай уханието на света.
Сега пък ти лежиш със скут и устни
на моя гроб, отдавна онемял,
където и да е. Треви горчиви,
о, всичко е земя.
ПЕСЕН ЗА ЛЮБОВТА КЪМ ЖИВОТА
Веднъж ще ви напусна, води-огледала,
вас, хълмове, към планините ниски стъпала,
вас, августовски нощи на мили, стари тайни,
вас, звъннали липи, и вас, лъки сияйни,
лопени ярки, затъмнили свещи пищни…
Ще ви напусна и не ще усещам нищо.
Мен няма да ме има, а в облачните двери
пак слънцето криле сияйни ще разпери,
флигорни пак във шаферския сън ще свирят с жал,
ще известява чужда скръб звънтящият метал,
щурци ще свирят във тревата и тогава,
а моята мечтателна глава ще е в забрава.
Млад дъх от дробовете тромпета ще насища…
От всичко туй навеки не ще усещам нищо.
От всичкото това ще си отида, зная,
А химни на живота пак ще пее краят,
пак влюбени ще бъркат слънцето с луната
и нежността за нежност ще бъде пак отплата.
И бреговете пак с елхите ще се кичат,
там, зад реката, гдето мечтал съм и обичал,
и в пяна ще белее пак този Млечен път,
космичен сън за него фантасти ще тъкат.
Със поглед по-дълбок ще бдят обсерватории,
огледалата дяволски в нощта безкрай съборили,
и пътник пак по хълмите ще търси звезден мак.
Луната ще е прелестна жена във слабостта си -
ще мами пак човека, който ще я търси.
О, есен, много повече ако загубя, пак
с плачливите ти ветри не искам да съм в крак.
О, нека свършат всичките неправди и несрети,
потайно впили се в кората на сърцето,
и любовта блажено нека не боли -
пак Май ще засиява в крилете на пчели,
пръстта зад плуга пак със слънце ще се смесва,
като криле - въстания от робствата ще блесват,
голтакът с богаташа на смърт и на живот
ще спори за земята, която ръси с пот.
Леса и океана път ще опитомява,
човекът пак от бъдеще ще се опиянява,
ще расне все кръгът на неговия глас,
ще завладява, въпреки че пак смъртта ще мята
орисническата си сянка над земята.
Ала преди да си отида, нека
ме увлече пак всичко, познато у човека:
и радостта дълбока, че е смъртта ранена,
че крачка е напред оковата строшена,
копнежът, с който жарко съм тази песен писал,
да отрека смъртта, с такъв възвишен смисъл.
Пак обич към живота в мен да кълни - голяма -
без нея щях да бъда безгласен като камък -
оназ, с която гледам води-огледала,
и хълмове - към планините ниски стъпала,
и августовски нощи на мили стари тайни,
и звъннали липи, и вас, лъки сияйни.
Да чувам все по-близо на бъдещи дела
да тътне океанът, да вдишвам възроден
на своите потомци най-радостния ден.
