Леополдо де Луис

превод: Александър Муратов

ПЕСЕН ЗА МЕСЕЦ ОКТОМВРИ

Увисва вечерта като въздушна роза
въз клона гол на заника запален.
Една мъглива роза, сякаш хладна
целувка на умрели устни.

Чевръста сянка хлъзва
студената си бледност в мойте длани.
Зениците си погледите удължават
като пленени птици.

Октомври също е овошка
на този жълт пейзаж, това дърво,
където ден и нощ стъмено
сърцето мое клето не остава.

Но да живея - трябва да намеря
далечното във всичко,
да бъда пак дихание в пейзажа,
от мене някога бленуван.

Да бъда твърд като кората на благуна,
която с мраз и слънце времето обгаря.

Огнището на паметта
запалва се, огрява се и в своя ъгъл
сърцето оживява,
иглики подмладява и въздиша.

Увисва вечерта като въздушна роза
въз клона гол на заника запален.

При светлината блага на Октомври се завръщам
и в хладната гаванка на ръцете
като едно дете заспало
сърцето си повдигам.

За да живея - трябва винаги да се завръщам,
та да се чувствува сърцето позлатено.

Подобно роза леко пепелява
увисва вечерта.
             Октомври е отново
овошка на дърво.

ИЗТОЩЕНИЕ

От земята се качва това изтощение,
тази умора от пътища прашни.
Земята е стара и стар е човека, и много
столетия има, откакто пътува.
Животът е само печално движение,
земята убежище няма.
Човекът минава и си заминава. В полята
се сменят зюмбюла и скрежа.
Човекът минава. И слънцето лятно
заключва си златото в кулите житни.
Човекът минава. Пак злато и пепел,,
от Есен сърцето намръщено става.
Човекът минава. Студени стада
пасат в декемврийски ливади.
Човекът върви, отминава. И времето тегне
върху гледката няма и ледна.

Тази умора се вдига от земята,
това изтощение от пътища прашни.

По плещите ми всички пътеки минават,
които от памтивека се пресичат.
Нозете ми влачат и други, по-тежки тела,
които натегват на моето тяло.
Животът е като пътуване вечно
на сенки към пагубен жребий.
Това изтощение, което сега усещам,
е може би изтощение много антично.

В началото на битието е имало вече
човек до ръба на предълга пътека.

ПОЗНАНИЯ ПО СТАТИСТИКА

Статистиката е синьо-котлена принцеса,
пързаля се по кръгове от метлични сметки
и влачи пъргаво владенията си студени.
Ти влизаш в елипсите й, в затворените криви,
в окръжностите концентрични се загубваш
и уравненията й са твое огледало,
закръгляш твойте кости о параболите мудни,
навиваш чорлите си в нейната безкрайна права,
кръвта ти в нейни неизвестни обитава,
ти си най-мъничката точка в графиките странни,
кръстосваш сухото небе, което се побира
между абцисата и ординатата й, ти си
оная дребна птица, дето гони я стрелата
на средноаритметичното отвъд гнездото.

Ах, на Статистиката ние сме врабчето клето,
попадаме й в мрежите, сърцето ни трепери
като разперени криле и сме досущ ранени,
но само ни пронизва някой малък свредел,
за да провери големия компютър.

И днес умрял от глад, целунах вчера твойте устни,
ще бъда утре аз затворник на мечта бунтовна,
кръга на хълбока опърлен от желязо;
аз съм добиче от техническа черда огромна
и моята усмивка е програмирана от мъка.

Аз съм нищожна нула, някаква си стотна цифра
от масата, която сам животът изтощава,
веднага щом равнището стремглаво падне
и моята любов от множител се направлява.
Мен скришом ракът ме избра, инфарктът ме обсажда
и магистралата изисква мъртвото ми тяло.
Мечтах за чиста свобода: ако добре пресмятам,
бих могъл да й бъда хипотезата, и зная вече
смъртта ми е в една математическа надежда.

ПРОЩАВАНЕ С КОЛЕЖА

Бе осем. Бяхме още ден към дните
оставили под смръщената стряха.
Не давахме си сметка. Всяка вечер
придвижваше ни към мъжа несетно.
Затворихме учебника. Друг поглед
тъй млад, изгубил се завинаги. Далече,
обаче приближавайки се бавно,
едни очи и мъж цъфтяха вече.
Салкъмите във въздуха цъфтяха черни
сред двора весел от октомври до октомври.
И винаги, когато вземах си палтото,
аз си припомнях мама.
                             Осем.
                                  В тишината
на улицата втурвахме се ние шумни.
Един ветрец студен. Една звезда блестяща.
После се отдалечавахме със стъпки,
които ясно още чувам в мене.
Стъпки към мъката мъже да бъдем
и да живеем и умираме поредно.
Но никой не ни беше казал,
че е такъв животът.
Защото само бедността подготвя
и другите деца да искат свое място
на мъже със нас. Не знаехме,
че този свят е зле направен.
Бе осем.
          Като вземах си палтото,
аз пак си спомних майка ми, далече.

И досега не опознах тъгата,
която се таи в прощаването със колежа.

ДУМИТЕ

Не казвай, че малко са думите,
тези ръкавици, които обитават
безкрайните пръсти на мълчанието,
тези ръце, натежали от чувство
поради велура си звучен и нежен,
че става дори самотата човечна
и плъпват от дъното чак на земята
ранените срички или малки червеи,
които бърборят за корени и тайни.

Не казвай, че малко са думите силни,
защото не срутват подслоните люти
на глада или кривдата? Мигар е слънцето малко
и също не срива горчилката черна?
С какво друго щяха да насочват ръцете ни
силата ядрена, щом е животът ни днешен,
ако не ръкавица, която отсъжда?
С какво, ако не с ръкавицата си говорлива,
ланцета на уплаха щяха да грабнат,
за да срежат те рака на нямото страшно
равнодушие, дето превръща ни в трупи
самотни, далечни, жестоки?

Втъкава ги гъста основа взаимна,
човешка ги нишка тропосва и шие.
В глухотата им звънка търсете ме вие.