Пол Валери (Амброаз-Пол-Тусен-Жул Валери) (Paul Valеry), френски поет, прозаик, литературен критик, философ, теоретик на изкуството, е роден на 30.10.1871 г. в град Сет, департамент Еро, пристанище в Лионския залив (средиземноморското крайбрежие) в семейството на корсиканец - митнически чиновник и майка от Генуа, дъщеря на италианския консул във Франция. Детството и младостта му преминават в Монпелие, голям град, недалеч от Сет. Учи в колежа на Сет, завършва право в университета на Монпелие. През 1890 г. се запознава с начинаещия писател Пиер Луи, който го въвежда в литературните среди. От 1892 г. живее в Париж. Там известно време е близък до кръга на поета Стефан Маларме. Работи като чиновник в службата по печата на Чартърната компания, в Министерството на войната, в бюрото за артилерийски материали и най-дълго - в агенция „Хавас”, до 1922 г. Публикува от студентските си години, но професионално се занимава с литература от 1920-те г. През 1924 г. пътува из Европа, изнасяйки лекции. През 1925-1930 г. участва в работата на международната комисия за интелектуално сътрудничество към Лигата на нациите (ОН), в която от 1936 до 1939 г. ръководи постоянен комитет за изкуство и литература. През 1931 г. основава Международен колеж в Кан, действащ и досега. През 1937 г. застава начело на създадената за него в Колеж дьо Франс катедра по поетика. Ректор на Средиземноморския научен център в Ница. По време на Втората световна война е снет от някои от тези длъжности, но продължава да работи и публикува. През януари 1941 г. в окупираната от нацистите Франция произнася реч във Френската академия за току-що починалия Бергсон. Тази му постъпка е възприета като акт на мъжество от европейската интелигенция. Поетични книги: „Младата парка” (1917), „Албум стари стихове” (1921), „Очарования” (1922), „Моят Фауст” (драматична поема, незавършена., публ. 1941). Изключителен майстор на френския стих, следващ музикалната традиция на символизма, а по-късно на неокласицизма. Оставя 257 „Тетрадки”, водени от него от 1890-те г в продължение на 51 г. Проза: „Въведение в Метода на Леонардо да Винчи” (1895), „Вечер с господин Тест” (1896), „Кризата на духа” (1919), „Поглед към съвременния свят” (1931), много лекции, статии, есета. Носител на всички степени на Почетния легион. Носител на испански, полски, гръцки и други ордени. Доктор хонорис кауза на университетите в Оксфорд и Коимбра. Член на Френската академия (1925), на Лисабонската академия на науките, на Националния фронт на писателите (Front national des Ecrivains). Председател на Пен-клуба (1924-1934). Умира на 20.07.1945 г. в Париж. По настояване на генерал Де Гол му е устроено национално погребение пред двореца Шайо. Погребан в гробището на родния си град. У нас са издадени книгите му „Човекът и раковината” (1988), „Очарования” (1996), „Поглед към съвременния свят” (есета, 1997), „Реч за естетиката и други есета” (2011) и др. На български език стиховете му са превеждани от Кирил Кадийски, Пенчо Симов, Коста Бенчев и др.

Публикации:

Поезия:

РАЖДАНЕТО НА ВЕНЕРА/ превод: Пенчо Симов/ брой 64 юли 2014

ЕЛЕНА, ТЪЖНАТА ЦАРИЦА/ превод: Петър Велчев/ брой 121 октомври 2019

НАРОВЕ/ превод: Пенчо Симов/ брой 137 април 2021

Проза:

ИЗ „ЛИТЕРАТУРА”/ превод: Николай Лилиев/ брой 92 февруари 2017

ЧОВЕКЪТ И НОЩТА/ превод от френски: Гочо Гочев/ брой 102 януари 2018