Пол Валери

превод от френски: Гочо Гочев

Извадка от една вариация върху една мисъл на Паскал

Опитвал съм понякога да наблюдавам в себе си и да проследя чак до самите идеи, как една чиста нощ със своите звезди влияе тайнствено върху хората. Ето, че ние възприемаме само неща, които нямат връзка с нашето тяло. Ние сме странно опростени. Всичко близко е невидимо; всичко чувствително е неосезаемо; ние плуваме с мисълта си далеч от нас.

Нашият поглед съзира в едно поле от светли събития, които не може да се въздържи да не ги свърже със своите самоволни движения, като че ли всички тия събития се извършват в същия този миг; погледът чертае, образува свойствени нему фигури, които налага и въвежда в действителността.

Но да определим разположението на всички тия светли точки ние не можем.
Чувствуваме се потиснати, вкаменели, погълнати и пренебрегнати от тази блестяща феерия. Ние можем да броим звездите, ние, които не можем да повярваме, че съществуваме за тях. Няма никаква връзка между тях и нас.

Това, което виждаме на небето и това, което намираме в самите нас, еднакво независими от нашите действия, eдното блестящо вън от нашия обсег, другото живеещо в дълбочината на душата ни, създава като че ли връзка между това, което най-далечното ни привлича и онова на най-съкровеното у нас. Те са като крайности на нашето очакване, и твърде близки, и си приличат, поради надеждата за нещо неочаквано в това далечно небе и тайнствено сърце.

При гледката на безброя звезди, който е толкова необикновен за нашите очи, мен ме смайва чувството че съществувам, че съм всичко и че въпреки това съм сам. Аз съм всичко и незавършен. Аз съм цялото и частта.

Тъмнината, която ни заобикаля, разголва душата ни. Тази тъмнина е цялата осеяна от недостъпни светлини. Човек мъчно може да се въздържи да не помисли за места, където само се бди. Ние изпълваме смътно тъмнината със светли и неузнаваеми същества. Същата тази тъмнина, която отстранява близките предмети, понижава звука на нашия глас и според това го превъплътява във вътрешен глас, защото ние се стремим да говорим истински само на близки нам същества.

Ние изпитваме едно спокойствие и неразположение, твърде странни. Нашето „аз” и „не аз” не се преливат вече. При пълна светлина съществува връзка между нашите мисли с нещата чрез нашите действия. Разменят се впечатления с мисли, мисли с впечатления и нашите действия служат за посредници, времето като средство. Но сега липсва вече тая размяна, няма го човекът, който действува и който е мярка на нещата.

Има само две различни личности, две несъизмерими битиета. Това са двама противници, които се наблюдават и не се разбират. Огромното разрастване на нашите перспективи ние съпоставяме с отслабването на нашата възможност. Ние губим за известно време обичайната представа, че нещата не съответствуват. Мухата, която се мъчи да премине стъклото, е наш образ.

Ние не можем да останем на тази мъртва точка. Чувствителността не познава никога равновесието. Бихме могли да я определим като функция, чиято роля е да чупи у хората равновесието на техните сили. Трябва впрочем нашият дух да се предразположи, за да се освободи от своето предубеждение, от оная тържествена и няма картина, която издава у него самочувствието, че е всичко и очевидността, че е нищо.

——————————

в. „Завой”, г.1, бр. 2., май 1939 г.