ПАРТИЗАНСКА БАЛАДА
превод: Александър Миланов
В памет на Артьомова
В нашата тиха и светла, в нашата синя земя
вредом тъмнееха само пусти безкрайни поля -
с бурени и бодили, сухи, ненужни треви,
с бели брези и старици със непокорни глави…
Танкове газят жените, в упор разстрелват деца,
цели села към блатата бягат със свити сърца.
В празните плевни - лисици, в къщите зей пустота.
Пъстрият рой на осите в черепи свива гнезда.
Падне ли нощ над земята, буря потайна вилней.
В нивите мъка засята и незапомнен гняв грей.
Даже и просяка дрипав с дим от барут е обвян.
Мяркат се тъмни табели - надписи с немски слова.
Било в четирсет и първа във приднепровския край,
в село Козел - смешно име, никой за него не знай.
Някой почукал в стъклото, в стаята после нахлул,
казал: „Затваряй, Павлина! Дебне навънка патрул.
На часовия попаднах и ме рани той със щик,
ала и той на земята ни мъртъв се просна след миг.
Раната бързо превързвай! Гледай, изтича кръвта.”
- Тук остани!
- Не, не бива! Крачи след мене смъртта.
… Бил към четирсетгодишен, ала запазен мъжът.
А на жената в косите сребърни нишки трептят.
С длан на кожуха ръкава тайно погалила тя.
Като пиян пред очите й се олюлявал света.
Ризата взела, с която чакала булчинска нощ.
Бинтове дълги скроила с острия кухненски нож.
Срязала после кожуха, бликнал там кървав фонтан.
Щом го превързала, тайно пак го погалила с длан.
Тихо мъжът заговорил: „Тебе не ще закачат.
Тръгвам. Послушай, Павлина! Може би мен този път
те ще ме хванат. Под бряста… брястът ти е познат…
вчера успях да заровя там за два моста заряд.
Нужно е тези два моста още сега да взривим.
Немците мислят да стегнат скоро отряда ни в клин.
Ако другарят ми падне, ако загина и аз,
нужно е ти да поемеш тежкото дело тогаз.
Там изпрати дядо Симон. Как да се действа той знай…
Благодаря ти, Павлина… Тръгвам аз. Сбогом. Предай
ти на жената, децата и на отряда привет.
Нека намерят заряда. Всичко у него е в ред.”
Тръгнал той. Хванат бил скоро в близка крайселска къшла.
При лейтенанта Павлина същата вечер дошла.
С тъжни очи промълвила: „Слушайте, пан капитан,
моят любим е затворен. Казвате, бил партизанин.
Не е убил часовоя, нито от щик е ранен.
С ножа той вчера привечер беше прободен от мен.
Вий сте обичали. Чуйте: Двайсет години живях
без любовта си, без него. Сторих за туй този грях.
Той се ожени за друга в друго далечно село.
Може да питате. Всички знаят, че тъй е било.
Скоро се върна при мене той подир двайсет лета.
О! Ако знаете що е в сетните дни любовта! -
Тъжна и много по-жарка от зазорилия ден.
Вчера отново той каза, че си отива от мен.
Пусто без него остана моето клето сърце.
Зарад измяната вдигнах вчера аз нож във ръце.
Нека ранен да е, рекох, но да остане пак мой.
Ето кожуха и ножа - знае ги хубаво той…”
С гумени палки, с приклади били я цели три дни.
В ужас треперели даже хладните твърди стени.
Тя не потрепнала. Само при нечовешкия бой
шепнела в унес неясен: „Миличък, миличък мой!”
И полумъртва, пребита, пламнала в раните жар,
някой я блъснал при него в празния селски хамбар.
Той я видял и усетил - идва при нея смъртта,
и се навел да разкваси сухите устни с вода.
Сбрала последните сили, тя зашептяла с тих глас:
„Зная, мълчал си ти, мили. Нищо не казах и аз.
Там на лъжата докрая твърдо можах да държа,
ала ти знаеш, че има истина в тази лъжа…
Аз съм простила… При бряста като отидеш след ден,
тихо познатите клони ти погали вместо мен.
А пък пред тях не продумвай… Заради нашта страна,
заради всички дечица… заради свойта жена…
Сбогом…” Загледана в него, бавно угасвала тя.
Той се разплакал, тъй както тя преди двайсет лета.
Даже кога капитанът влязъл при него по здрач,
той го заварил все още сведен над нея във плач.
Нещо го питали после, нещо палачът крещял.
Той не говорил, не слушал, поглед навел със печал.
Сякаш във тази минута някъде другаде бил.
Спрял отстрани капитанът, дълго с очи го следил.
Махнал с ръката накрая. Да си отива дал знак.
Той мълчалив и покрусен тръгнал във нощния мрак.
………..
Никой не знай де е ходил, как е прекарал нощта.
В ранната утрин два взрива с гръм разлюлели степта!
