Имант Зиедонис

превод: Здравко Кисьов

***
Беше чудесно лято.
Ние с теб разговаряхме
само на езика, на който разговарят цветята.

През май разговаряхме на езика на глухарчетата,
и думите, като облепени с мъха им пчели,
долитаха жълти до нас.

Много приятно се говори
на езика на теменугите.

Трудно се говори на езика на люляка -
думите през люляковите нощи изгарят
и пепелта им остава в сърцата.

През юли разговаряхме на езика на маковете
и думите оставаха в маковите главички.
Сега, когато съм сам и никой не ме наблюдава,
аз потраквам с маковите шушулки -
така разговарям с тебе, когато съм сам.

После ние разговаряхме на езика на копривата.
Твърде дълго разговаряхме на този език,
твърде дълго.
Очевидно, не е било нужно
да се говори изобщо на този език.

Защото през есента,
когато разговаряхме на езика на гладиолите -
единият от нас - на обикновените розови,
другият - на езика на карминените, -
повече не се разбирахме един друг.

А по-късно имаше астри -
вече съвсем разноцветни:
ти говореше на езика на лилавите,
аз - на езика на жълтите,
и не можехме да се разберем.

Така прецъфтя всичко.
Остана сухоцветът.
Вчера поставих на прозорците зимните рамки
и той остана като хербарий между двете стъкла.
Сега седя сам до прозореца
и си говоря
на езика на сухоцвета.
Казвам си:
„Скоро ще дойдат ледените цветя.
Но на техния език не ще промълвя
ни една дума.”

***
Някой ден ще умра.
Не ме погребвайте в гробище,
където няма ни един жив!
Погребете ме в чакъла шосеен, -
нека свободната стихия на белите пътища
да преминава по мен.
Чрез песента на колелета и гуми,
във всяка шепа прах
ще чувствувам възкресението.

Погребете ме под перон,
измит от сълзите на болки и радости.
О, колко много трябва да се каже на прощаване
и колко много остава неизречено!
До самия край на перона
идвайте, приятели, и изпращайте!
И нека лежат върху перона цветя,
в последния миг за мене оставени.

Погребете ме
някъде в брезова гора с танцувална площадка, -
нека над мен преминават млади момчета
и девойки в своята прелест моминска.
И нека край белите брези в тъмнината,
където тихи гласове разговарят, -
моят живот да се отдава на ехото
като „Меланхолически валс”.

Но аз зная:
когато умра,
вие ще ме погребете в гробище,
където няма ни един жив.