Атила Йожеф

превод: Нино Николов

След тридесет от мъка бели зими
в дете отново ме превърна ти.
Едва вървя, но идвам пак, любима,
довличам се до твоите врати.

Нахапан от годините тревожни,
насъскани по моите следи,
със зъби, както кучка носи рожби,
и аз те нося в порива си див.

Гладувам - дай ми хляб! Покрий ме - мръзна!
Учи ме - аз съм глупав и смутен!
Като течение през стаята се плъзва
отсъствието ти. Бъди до мен!

До теб ли съм - страхът ми в миг отлита.
Но замълчиш ли - онемявам аз.
О, направи от мен, от беззащитния,
човек със мощ, човек със своя власт!

Изгониха ме. Седнах вън, на прага.
От срам се сгуших, ала беше мрак,
небето-празно, в камъните - влага.
И ето ме: дойдох, почуках пак.

И други като мен са загрубяли,
ала сълзи в очите им расте.
Обичам те! Та себе си едва ли,
едва ли бих обикнал аз без теб.