ЛИДИЯ
превод: Румен Стоянов
Седни до мене, Лидия, тук - край реката.
Спокойно да погледаме и проумеем:
тече животът, а ръце не сме преплели.
Ръцете си да преплетем.
И, възрастни деца, да мислим, че животът
не спира, всичко взима и не се завръща,
отвъд моретата достига, до Съдбата,
отвъд самите богове.
Да разплетем ръце, защо да се тревожим?
С наслада или не, течем като реката.
Да съумеем да отминем мълчаливо
и без голям, излишен смут.
Без всичко туй: любов, омраза, страст гръмовна,
без завист, от която втренчват се очите,
без страхове - и с тях реката пак би текла
към тъй далечното море.
Да се обичаме спокойно и да знаем,
че можем да се впуснем в ласки и целувки,
но по е мъдро да останем край реката,
за да я чуем как тече.
Да наберем цветя и с тях да се накичим,
от аромата им мигът да стане нежен -
мигът, когато с теб не вярваме във нищо -
езичници с невинен блян.
Ако била си сянка, после ще си спомниш
за мене, без да те боли и без да страдаш,
защото не преплетохме ръце във ласка,
а бяхме само две деца.
Ако пред мрачния лодкар застанеш първа,
без болка винаги за тебе ще си спомням.
По-мила ще си в спомена ми: край реката,
езичница с цветя в скръбта.
