Оскар Кастро

превод: Александър Муратов и Атанас Далчев

РОМАНС ЗА ПРОДАВАЧА НА ПЕСНИ

Когато ручеите точат
камите лунни във водата,
човекът тръгва и запява,
за планината пее песен.
На мулетата му очите
звезди със мокър блясък носят
и дъх от родните градини
дисагите му още пълни.

Белее пътят като книга
неписана, неначертана.
Във белотата и човекът
ще сложи буквата на песен.
Ветрецът в младите тополки
опитва леко своите арфи.
Напред звънчето на звънчаря
отронва ясните си звуци.

Рекичката във тъмнината
е от небе парче вървящо.
Небето блеснало над нея
е горе млъкнала рекичка.
Копитата на мулетата
трошат небето и водата.
Върви човекът и си пее
и песенчицата е мокра.

Върви и пее мулетарят
по пътищата на зората.
Щом стигне в селото, викът му
по вратниците ще затропа:
„Узрели песни нося, хора,
откъснати наскоро песни!”
И хората ще го усетят
насъне даже от леглата,
и видят ли, че вън е тъмно,
прозорците не ще отворят.

„Узрели песни нося, хора,
откъснати наскоро песни!”
И в улиците ще остане
от ябълки потаен мирис.

МОМИЧЕ НА ЗОРАТА

Беше то поело за пазара
с по един петел под всяка мишца.
А между гърдите му узрели
носеше се пресен полски мирис.
Върху тези полози тъй нежни
спяха и бленуваха петлите:
пухове от мека перушина
в пухове от снежен алабастър.
Блян почти, с походката си лека
крачи ранобудното момиче.
Кравите мучат в далечината
нейде от библейските си ясли.
И зората бяла и студена
заедно с момичето се сипва
замечтана.

Друмът своите прахоляци сиви
с улици от твърд асфалт заменя.
И моминските нозе усещат
тънката му ледена целувка.
Изведнъж зад ъгъла в зората
се откриват четири посоки,
стари кораби в реката сива
дълги пътешествия сънуват.
И върви момичето самотно
с по един петел под всяка мишца.
Босите му стъпки са студени,
топли са гърдите и ръцете.
Изведнъж в далечината песен,
песен или споменът за песен:
иде тя вълшебна и чудесна,
удряйки невидими клавиши,
пръска се във тъмното пространство,
сякаш е ракета благовонна,
иде все по-близо и по-близо,
свойте обръчи все по стеснява,
докато града съвсем залее
и по керемидените стрехи
пламне като панделка презрамна
и спирали пъстри и красиви.

Песента момичето достигна
и петлите песента повика,
разлюляха гребени петлите,
шия като лъкове извиха.
В този миг момичето напето
между тях е като пеещ остров,
като цъфнал клон, повлечен лудо
от течението на напева,
като въртележка мелодична
възвестявайки в света неспирно
пукването на добрата пролет
и на ябълките руменеца.

Ала гражданите не събуди
младото и весело момиче,
дето в своята прегръдка топла
- китка от напеви -
носеше зората и петлите.