БАРАБАНЕНЕ ОТ МЪЛЧАНИЕ
превод: Александър Муратов и Атанас Далчев
БАРАБАНЕНЕ ОТ МЪЛЧАНИЕ
В едно нападение близо до Моа
Хосефа Галан изгуби едничкия си син.
Без спастрени за бъдещето дни,
прегърбена, жената в стаята размисля.
Там грижите й мънички стоят безсънни,
за да растат със сънищата й ведно.
Дали тя би могла да мисли.
Да разбере убитият какво би казал.
Дали би свикнала да гледа
лицето му, което тъй й липсва.
И ще забрави ли кръвта.
Дали тя би могла с едничък поглед да му върне
неповторимата глава.
Дали ако докосне костите, обвити в листи,
и дрехи, изпокаляни от кръв и прах,
изцапани от нощи и барут,
ще може да ги облече със нерви, мускули и жива кожа
като животни нежни и могъщи?
Дали ще може да усеща как сърцето бий уверено, само?
Сърцето му като мелодия и вик.
Ако широките му рани имаха очи,
смъртта не би дошла и всичко би могло да се повтори.
Щастливите места, където беше
сам или с други, винаги бедняк.
Жена, жена, кажи на твоите години,
какво загуби ти? Какво обичаш?
Какви борби и сблъсъци прекара?
Едно проклятие не ражда син.
Не е той злъч, ни гняв, ни луда ярост.
Той е закон, мерило, тежест.
Не иска никой да умира.
Жена, не ти показа никой никога единорога.
Ти знаеш само тез неща, които си за себе си открила.
Ти знаеш, че до вчера имаше и син.
(На газената лампа пламъка, свещите, клечката кибрит
запалена: не са те светлината.)
От дрипаво небе ще се яви денят.
Едно проклятие не ражда син.
Не ражда син един език на зла омраза,
един език жесток и упорит.
От взрив свиреп ще се яви денят.
Най-лесно е да провериме, че не липсва нищо:
ако ти гледаш, можеш същите неща да видиш,
ако ти гледаш, можеш палмите с пътечката да видиш,
ако се вгледаш ти, ще видиш и опашката на кроткото животно,
щастливо, че се буди със зората.
Ако се вслушаш ти, ще чуеш този, който поздравява
сбогуването на добрите хора.
Прегърбена, жената в стаята размисля.
Дали ще мога думите необходими да намеря?
Планинската пътека, дива
като животно неопитомено.
Живеем миг и след това ни няма.
Не иска никой да умира:
сезоните се връщат пак, денят друг ден намира.
(Синът й е убит.)
Зовял е някой в ничия земя,
И там куршуми зли пищят.
Живеем миг и след това ни няма.
Сега се вдига тя. Сега го тя покрива и излиза.
Сега тя иска неговата ловна пушка.
Умрелият не отговаря.
Гори денят във Моа, пушката Хосефа грабва,
„за да отиде да се бие вместо него”.
Жена, жена, какъв печален ден във Моа,
в кой час позна ликуването скръбно?
Не отговаря никой там, куршумите където свирят.
ИЗ „ОТ ЧОВЕКА ДО СМЪРТТА”
ІІІ.
Хората стареят и умират.
На кого се иска да го плашат със смъртта?
Тез, които се предпазват
в свойта служба,
са умрели за Смъртта.
Хората умират,
без да има
полза от това,
без тъгата да са споделили.
На кого се нека да го плашат със смъртта?
Синкавата планина запълва
изоставения хилядагодишен въздух.
„… в 7 часа сутринта се появи
малък разузнавателен самолет.”
Неприятелят дълбоко мрази моята любов.
На завръщане търси ни под дъжда
да ни видиш, моя обич.
Хората, които никога не са се били,
нито борили с любов,
нито са се разделили с кръстопътищата вечни,
не познават хубаво войната.
Няма да умрем.
Стари ще сме във годините на старостта.
Стари ще сме тоя ден
да разказваме и да се молим, и да спим.
„… в 11 и половина часа сутринта
преминаха шест камиона,
натоварените войници…”
Тези хитреци страхливи ще останат
винаги да пеят в паметта.
Днес на бруса той ще точи своето мачете,
празните филджани ще прибира тя -
не поисках аз да се сбогувам.
Чака ни покорно мостът.
В тъмното гори земята сякаш.
Искаме да любим и живеем.
Предостатъчно сме тъжни
(ще танцувам с тебе, обич моя),
дрехите миришат на животно мокро,
дрехите миришат на неща печални.
(Ще танцувам с тебе, обич моя.)
Но картечниците не разбират
и не знаят за какво е тая радост.
„… около 4 часа следобед се чу
честа стрелба, изглежда, от четири
или пет километра разстояние…”
Всичката зеленина на тоя клон
и цветът му бъдещ мойта кръв
викаха, защото ти ще дойдеш.
Искам и с тъгата да живеем,
с всички спомени и всяко сбогом.
Искам да живеем с радостта.
Аз те обичам.
„… точно в 7 часа потеглихме
… на поход.”
