Хоаким Кардосо

превод: Александър Муратов и Атанас Далчев

ЗИМА

Дъждът вали, залива почвата, изкалва ветровете;
ветровете, призрачни платна, които идат от морето.

Нощта преваля.

Останали без работа нещастни ветрове,
изгонени от мелниците и от корабите стари,
слезли в първото пристанище, вървят
по улиците пусти
и удрят портите със трясъка на гръм,
изплакване и свада.

Нощта във всички ропоти мълчания възражда.
Зима!
Вода във плитките канавки пее,
прости ми, просешка вода.

В бедната си стая
мисля за отминалите часове,
на коленете си отварям книга.

От стаята необитаема на дядо ми душата
дохожда да приседне на леглото ми до мене.

Моя хубав дядо Мануел Антонио.

ЗЕМЯТА НА БЛАТОТО

Тя е черна и студена,
има тя очи и вижда.
Вижда облаците и небето,
вижда прилива, когато се изкачва,
вижда и прогреса:
гледа бързите автомобили по асфалта,
усеща тя поезията на камионите, които гонят
изненадите на дългите несигурни шосета.

……………………………………..

Вълните на морето,
дошли ведно с нощта от кръгозора,
върху пясъците се изтягат уморени,
сенките на дървесата се изкачват от земята
и в клоните се приютяват.

………………………………………

Напразно, Маргарита, те измъчват подозрения.
Гледай, от къщурката си мрака неподвижен на нощта замряла:
под светлината вечна на звездите равнодушни и студени
на блатото земята е заспала.

ЧОВЕКЪТ, КОЙТО СПИ

Човекът, който спи, прилича на дете.
Човекът, който спи, е от дете по-чист,
той е като ангел.

Лицето му напомня лунна нощ;
държи в ръцете си душата на едни гърди,
а под очите сянката спокойна на нещата има.

В леглото, дето спя, не искам да лежат жени:
подбуждат тялото ми, мойте сънища смущават.
Защо да цапам тъй невинността вълшебна на съня?

Човекът, който спи, е винаги самотен;
живее в свят, свят само негов, свят различен,
където невалидни са научните закони.
Човекът, който спи, познава чудесата.
Човекът, който спи, надниква в рая.
Човекът, който спи, е по-добър от мъртъвците.