ДНИ И СТИХОВЕ
превод: Александър Муратов и Атанас Далчев
ДНИ И СТИХОВЕ
Излязоха си всички тоя ден неделен
и аз останах у дома самичък.
Мълчанието в стаите е влязло
и сякаш е заспало на леглата бели.
Едничка нишката кристална на водата
съдбата си от мокрота тъче на двора.
В набъбналата самота на тихата неделя
отново ранните си стихове прочетох,
онези стихове, които пишех неспокойно
и моята душа детинска назоваваше поеми.
Злочести и наивни стихове,
със поривите първи на сърцето сътворени.
Сърце злочесто, ти ги пя тогава
и вложи цяла своята надежда в тях.
Ала какво ли мога аз да сторя,
ако закон е всичко да умира,
ако неделята умира също?
От прага мълчалив на мойта стая
отишло си е слънцето на пръсти
и да запали в тъмното звездите,
на покривите вятърът се качва.
МЪКА
Аз страдам, като гледам челото ти, сърдечна:
когато си най-близо, от мен си най-далечна.
За да не стигна твойта душа и твойта нежност,
понякога ме гледаш с онази безметежност,
с която гледат нощем небето езерата,
без нищо да му кажат, докле изгрей зората.
Мълчанието варди на твойта мисъл прага
и мра аз да усещам, което сещам, драга:
страхът да не заключиш ти устни безвъзвратно,
за крадени целувки когато се загатне;
страхът да си не спуснеш клепачите пред мене
покорно и бездушно като цветя сломени,
когато ти говоря за чара на житата
и влюбено те моля да дойдеш с мен в полята.
Не те разведря нищо. Смехът ти ясен даже
не може по лика ти коя си да ми каже.
Постъпките ти имат дълбочина потайна,
дори когато вдигнеш ръката си случайно.
Повикаш ме и бавно се думите издигат,
като че до слуха ми не искат да достигат.
Ти в себе си се скриваш. И аз не те намирам,
и плача толкоз пъти, че съм те толкоз дирил.
Ти бягаш вътре в тебе, кога те изненадам,
и гледайки устата затворена, аз страдам.
И двете твои устни, сковани от мълчание,
напомнят ми две флейти без твоето дихание.
Живееш тъй дълбоко във мен от толкоз време
и ако трябва, с радост готов съм да умреме.
Сърцето ти напразно аз търся в пустотата,
а твойто не познава на мойто самотата.
Завинаги в скръбта си аз формата ще пазя
на плитките, които ти някога отряза.
БЕЗРАБОТЕН
Познавам аз един човек:
излиза той да си хаби краката из града.
Излиза, без да знае
къде да се насочи с отмалелите си кости
и своите очи, които се измарят всекидневно
от вестниците стари по различните кантори.
Капитан, опропастен от скитане по улиците градски,
затворник клет на баровете с техните димящи клетки,
жътвар на гледки и лица,
на жълти папироси и хартия бяла;
свидетел на най-дребни произшествия,
където си ухото губят чашите за шоколад,
свидетел и на рака мокър и окалян,
който кожата горчива на обущата му ръфа.
Без работа, подобен на онези псета,
които препикават мълчаливо
ъглите на света.
Понякога със своето печално, незаето чело
той мисли за глада и за неща насъщни:
толкова пшеница по земята, толкова пшеница,
а ни къшей хляб, ни къшей хляб за моята уста;
толкова професии и толкова тирани,
а ни една-едничка пушка в моите ръце.
