Едуардо Коте Ламус

превод: Александър Муратов и Атанас Далчев

ВЕЧЕН СЕЗОН

Голото ти тяло под светкавиците свети,
както някога под моите ръце.
Всички времена годишни се намират в твойто тяло.
Пролетта започва свойта прелест в твоята прегръдка
и ликуваща завършва в твоята полуотворена уста.
И реките на света текат във твойто тяло,
вливат се във тебе в оня миг, когато
най-красивото животно на гората -
сурият елен -
пие ожаднял от теб и се оглежда.
Граница на огъня е твойта кожа,
де на лятото се зноят приютява.
Пламъци червени те заливат.
Елементите се смесват, тялото ти се огъва,
има въздух повече във твоята уста и мойто жадно тяло
дири в тебе изход, свобода, желания.
На света маслините се сбират в тебе
и като светилник ти пламтиш.
Ний сме само тяло и се борим със смъртта.
Есента във твойто тяло се разлива като вино по софрата,
Твоите бедра почиват върху плажа на света.
Гълъб от гръдта ти до ръцете ми долита.
После двама гледаме, от радост уморени,
сякаш сме комин, през който огънят е минал зиме,
и проблясва под светкавиците твойта кожа.

ВСЕКИДНЕВЕН ЖИВОТ

Днес почвам вчерашния ден
с желания и думи;
обущата ми вече имат прах
от утре: в дири се превръщат
без изключение моите постъпки.

Еленът виждаме и той дохожда
понякога от нашите ръце да пие,
но жаждата на неговите бърни
като прадядо става стара.

Ний днешни сме, ала което вършим,
принадлежи на миналото. Ние сме чешмата,
която си остава тук: водата,
животът, искам да река, изтича.

До моя слух достигат всички думи,
които утре аз ще кажа, утре;
и мойта участ е да премълчавам
на други дни словата.

Да можеше във въздуха мечтата
като ръце да вдигнем, като мрежа -
от вчера, та до утрешния ден -
да ни обгръща. Ала всичко,
което върша, минало е вече.

Сега - печален спомен само -
се гледам аз отвътре, лъхам на горичка,
и различавам много смътно
прадядото във мен.