Луис Вале Гойгочеа

превод: Александър Муратов и Атанас Далчев

2.

Днес няма вече тая остра чука на Ла Крус,
която хвърляше огромна сянка.
И друго гнездо дроздовете вият
във младите дървета…
Река Лякуабамба си е все такава;
изровила е само по-дълбоко своето корито
и няма вече на брега й ни следа
от къщичката на дон Хесус Ампуеро:
преди стопанина си тя поиска да си иде
завинаги с водите
необуздани на реката…
И оня дребничък дон Тринидад с брадата,
на божията майка предан,
без, клетия, да си припомня
за своята сестра Торибия,
поиска също да умре,
когато аз далече се намирах…
И тез елши покрай реката,
които мънички оставих,
ще са пораснали и станали печални,
и грохнали като горкия ревматичен чичо Даниел,
като горкия ревматичен чичо Даниел,
който таз година
на празника църковен - има два дни -
на Богородицата скръбна каза:
- На твоите празници не ще се радвам догодина…
И кой ще каже, че са същите орлите,
които днес прелитат, вечно
преследвани от същите соколи както вчера…
Аз се опечалявам,
дорде вървя по уличката, и си спомням
старинната стена, иззидана наполовина…

33.

Сега си спомням, че смъртта
не диреше недрата на земята,
а луташе се из селото…
Там хората живееха, умирайки; живот и смърт
се изравняваха; такава бе тъгата
и изтощението, че цареше
двусмисления преход на нещата…
Бъзовината печална с нейната умора,
камбаните, които биеха горчиво
на празник както във деня,
когато някой си отиваше от тоя свят…
чешмата
и камъкът на пътя ни мълвяха,
че там умираха, за да остане
човек невидим и пътешествува самотен
сред същите съселяни и същите дървета…