Мигел Анхел Астуриас

превод: Александър Муратов и Атанас Далчев

Слизат индианците от Миско,
тъмна синева на гръб понесли,
и градът огромен ги приема
с улици изплашени и черни,
с кичури от светлини, които
като нощните звезди угасват,
блесне ли над стрехите зората.

Шум неспирен на сърца оставят
техните ръце, които бързо
вятъра гребат като лопати;
и от ходилата им остават
като щампи стъпките им боси
по изстиналия прах на друма.

Белите звезди, които ниско
грейват в Миско, в Миско си остават:
индианците добри ги вземат
вместо кошници и ги напълват
със кокошки и розетки бели
от разкошни цветове на юка.

От живота ни по-тих и скромен
е на индианците живота
и когато слизат те във Миско,
чува се понякога дъхът им
как във сините им устни съска,
сякаш е копринена змия.