Хосе Педрони

превод: Александър Муратов и Атанас Далчев

Сега детинството е самолет в небето.
Мойто беше облак. Не променям своя спомен.

Чифликът мъничък, дървото, нивите безкрайни,
вършачката, която прекосяваше селцето.

Сега детинството е автомобил посред вятър.
Мойто беше птица върху кон отвързан.

Двуколката, дървото, птицата кафява
със музика в душата… Не променям своя спомен.

Сега детинството е електрическо сияние.
Мойто беше от фенер и от луна родено.

Дървото, птицата, поточето лениво
със чара на брега… Аз не променям своя спомен.

Всичко вчера станало напомняше легенда.
„Вършачка” се наричаше и не ще се върне.

Спеше девет месеца и се събуждаше в десетия,
и после чак до януари по харманите сновеше.

Огъваше мостове и издухваше в полето,
подобно стъклен прах, орляци от кадънки.

Как сладка беше песента й във далечината!
Обич вдъхваше в човека и приканваше към сън.

Тя се изгуби в равнината със мотора си боботещ,
с вагона, със сандъка, с каручката си за вода.

Едно дете я следваше със гълъб и не се завърна.
Бе мълчаливо и печално… Не променям своя спомен.