Вашингтон Делгадо

превод: Александър Муратов и Атанас Далчев

ДОКОСВАМ ЕДНА РЪКА

Докосвайки една ръка, докосвам
и на земята всичките ръце.

Не се със нищо отличава този образ,
ни този мимолетен глас
и на сърцето силата е също
едно сияние в небето.

Тъждествена е любовта
на себе си, аз съм
безкрайно множество върху земята.

И цялата любов е наша:
докосвайки една ръка, докосвам
веднага красотата на света.

ЧОВЕШКА МЪДРОСТ

Когато за душата някой ти говори,
джобовете си хубаво пази.
Такава мъдрост ни дойде на гости
от мястото, което се нарича запад.

По-рано слънцето блестеше
високо горе, ниско доле, вътре.
Даряваше то сила на ръцете,
а страст и огън на душата.

Човекът имаше една квартира,
едно занятие, една душа,
една величина, едничко място
между останалите хора.

Дойдоха после други люде,
които нямаха сърце.
Те златото претегляха с везни.
И те ни дадоха поука.

Сега живеем със тъмници,
с епископи и със войници. Знаем,
че е едно доброто,
а друго - злото.

Че скръб не е скръбта,
ни глад - гладът,
че нейде на небето
сме всички равни.

ГРАЖДАНИНЪТ В СВОЯ КЪТ

Желателно е да се смеем
и да се храним, и да пием,
преди светът да е умрял,
тъй както мрат мухите.

От участта с часовника се браня,
приятелите си прегръщам,
кълна полицията, плача
във някое квартално кино.

Какъвто е животът, го приемам
и нрави ли ми се, пикая.
Разбирам, че това не стига,
но се стремя да съм човек
добър, любезен, доверчив.

Ще вдигна дом, където мога,
ще имам повече дечица, повече богатства
и повече недели
пред понеделниците мои
и нрави ли ми се, на масата ще се оригвам.

Животът е красив, ала печален,
печално е, печално
между мухите да живеем.

ЧИСТИ МИСЛИ

Господин рентиере, господин чиновник,
господин земевладелец,
господин артилерийски полковник,
човекът е безсмъртен:
вие сте смъртни.
Любопитно е как гниенето изпреварва
понякога трупа.
Търпете своя смрад и ако щете,
мъничко по мъничко го покажете.
Но не говорете.
Господа, пълнете свойта гуша,
но не плачете,
известна скромност е необходима
между животните дори.
Мислете за небето също,
за белите крила,
за музиката многозвучна
на арфите, докосвани излеко
от меките ви пръсти.
Мислете и за прочитните ваши книги, за вдовиците
туберкулозни и изоставени, които подпомагате с
една тръба от злато.
Мислете и за вашите банкноти, за летата край морето,
за прислужницата руса, за любовницата тъмнокоса,
за бедните, които ще целувате в отвъдния живот,
за разстоянията земни и за небесата
от сироп.
Мислете вий за всичко,
дните ваши на земята няма да са многобройни.

ЗА ДА МОГА ДА ЖИВЕЯ УТРЕ

Пълна с мъртъвци е мойта къща:
моето семейство и родина,
моята квартира във чужбина
и светът, от мене скритом гледан.

Някога като дете закривах
цялото небе с едничко цвете.
От какво ли тяло ще изтръгна
сянка да живея с малко нежност?

Мъртвите ще слушам как говорят,
та светът такъв да си остане,
но жив образ трябва да целувам,
за да мога да живея утре.

За да мога да живея, трябва
да съм част от хората сплотени.
Нося цвете във ръката, пее
ден един като човек във мене.

Тъмните тълпи ще ми помогнат;
не е само миг на скръб и радост:
как безкрайна ширва се земята,
щом в едно се свържат всички хора!