АВТОПОРТРЕТ
превод: Александър Муратов и Атанас Далчев
АВТОПОРТРЕТ
Момчета, погледнете
тоз език, разяден цял от рака:
аз съм учител във лицей невзрачен.
Изгубих си гласа уроци да предавам.
(Седмично, тъй или инак,
събират ми се четирийсет часа.)
Как ви изглежда моят лик покрусен?
Наистина видът ми буди жалост.
Какво ще кажете за този нос прогнил
от унизителната вар на тебешира.
Що се отнася до очите, от три метра
не разпознавам даже майка си рождена.
Какво ли става е мене? - Нищо.
Съсипах ги уроци да предавам:
светлината лоша, зноят,
луната жалка и отровна.
И всичко за какво?
За да изкарвам хляба, непростимо
корав като лика на буржоата,
с вкуса и мириса на кръв.
Защо сме се родили хора,
щом смърт на псета ни отреждат?
Понякога от преумора
аз виждам странни привидения,
препускания луди чувам
и злобни смехове и гаври.
Погледнете тез ръце
и тези бузи бели на мъртвец,
косите вече оредели,
нерадостните черни бръчки!
А някога бях като вас,
млад, пълен с идеали,
мечтаех и топях медта,
шлифовах диаманта:
държат ме днеска тук
зад таз неугледна катедра,
затъпял от дългото звънтене
на петдесетте учебни часа.
ЗАБРАВА
Кълна се, че не помня името й даже,
но ще умра, като й викам аз Мария
не от прищявка проста на поет несретен,
а за вида й на площад провинциален.
Далечни времена! Аз бях едно плашило,
тя - бледа и замислена девойка.
Веднъж, по заник, връщайки се от Лицея,
аз за смъртта й незаслужена научих
и тази вест така ме развълнува,
че неочаквана сълза пролях за нея.
Една сълза. Да… Кой би ми повярвал!
И при това съм аз човек на веселбите.
Ако е нужно да повярвам във словата
на хората, които за това ми съобщиха,
ще трябва недвусмислено да вярвам,
че е умряла с мойто име на устата,
което ме учудва, тъй като за мене
тя бе една приятелка и нищо друго.
Аз имах с нея само прости връзки
и отношения на любезност строга;
разменяхме си някоя и друга дума
и споменавахме понякога за автобуса.
Във моето градче се запознах със нея
(от него днес останало е само пепел),
но в нея не видях аз друга участ
от тази участ на мечтателна девойка.
Дотолкова, че почнах да я назовавам
със името небесно и свето` Мария,
което всекиму показва ясно
каква е точно същността на моя възглед.
Възможно е да съм я някога целунал.
Та кой приятелката си не е целувал!
Но не забравяйте, че аз съм го направил,
без да си давам сметка върху него.
Аз няма да отричам, че харесвах
безплътната й и неясна дружба,
подобна на духа спокоен, който
домашните цветя одушевява.
Напразно ще се мъча аз да скрия
очарованието на нейната усмивка
и отрека влиянието благодатно,
което будеше и камъните даже.
Ще кажа още аз, че на нощта дълбока
очите нейни бяха извор достоверен.
Но въпреки това ще трябва всички
да разберат, че аз не я обичах,
освен със онова неясно чувство,
което имаш към роднина болен.
А при все това, при все това се случи
така, че в тоя ден ме очарова
нечуваният и особен начин,
че е умряла с мойто име на устата,
тя - многолистната невинна роза,
един угаснал истински светилник.
И прави, прави са добрите хора,
които дните и нощите си прекарват,
роптаейки, че този свят коварен
от спънатото колело по-малко струва:
за по-голяма почит е достоен гробът,
и струват повече мухлясалите листи,
тук няма правда, нищо тук не трае,
дори цветът на малкото й огледало.
Сега е пролет, грее ден лазурен
и вярвам аз, че от поезия загивам.
На моята мечтателна девойка
и името дори не мога да си спомня.
Знам само, че през тоя свят премина
подобно гълъбица боязлива:
забравил съм я, без да искам, бавно,
тъй както се забравя всичко във живота.
ЗАЩИТА НА ДЪРВОТО
Защо към камъка посягаш,
момче с очи като бадеми,
с потайна и нечиста мисъл
да го запратиш по дървото.
Това, което зло не прави,
не заслужава зли обноски.
Дали е то върба печална
или е портокал усмихнат,
човекът трябва да почита
и пази винаги дървото:
рани ли го немирник лошав,
баща си, брата си ранява.
Аз не разбирам, честна дума,
как е възможно ти да имаш
тоз израз зъл и недостоен,
макар тъй хубаво и нежно.
Не знае майка ти навярно,
че е отхранила чер гарван:
за истински човек те смята.
Досущ обратното аз мисля:
едва ли има днеска в Чили
по-пакостно момче от тебе.
Защо тоз камък, съблазнено,
като кама отровна сграбчваш,
когато ти разбираш ясно
величието на дървото!
То щедро дава плод прекрасен,
по-скъп от млякото и нара:
дърво добро и златно зиме,
сребриста хладна сянка лете,
то свръх това ни надарява
със птиците и ветровете.
Добре си помисли, признай си,
че няма по-добър приятел;
където и да се обърнеш,
до себе си го ти намираш,
вървиш ли по земята твърда
или в морето неспокойно,
люлееш ли се в детска люлка
или дочакваш своя заник,
то е от роба по-покорно,
от огледалото по-вярно.
Поразмисли какво ще сториш
и не забравяй, че те гледат,
моли да ти прости земята
сега за тая тежка грешка
и свирейки, да не излита
от твойта длан противен камък.
УСОЙНИЦА
Години дълги бях обречен жена презряна да обичам,
да страдам зарад нея, гаври и унижения да понасям,
да работя със дни и нощи, за да я храня и обличам,
да правя глупости и грешки, да правя даже престъпления,
при светлината на луната да върша също дребни кражби
и да подправям документи, за да не се изложа само
пред нейните очи чаровни.
Във часове на сговор двама обичахме да ходим в парка
и да се снимаме, когато кормуваме моторна лодка
или отивахме на дансинг,
където се въртяхме лудо в неукротим и страстен танец
до утринните часове.
Години дълги бях затворник на прелестта на таз изгора,
която в моята кантора пред мен показваше се гола
и се извиваше безсрамно във пози невъобразими,
душата моя за да включи напълно в орбитата своя,
най-вече с цел да ми отнеме дори последната стотинка.
Тя бе ми забранила строго да виждам своето семейство.
Приятелите ми отпъди с безсъвестните си памфлети,
с които пълнеше редовно усойницата своя вестник.
До лудост влюбена във мене, не даваше ми миг почивка,
като ме караше припряно по устните да я целувам
и незабавно да отвръщам на глупавите й въпроси,
едни от тях за нашта вечност и за живота ни отвъден,
с които будеше в духа ми съмнения и смут плачевен,
пищене тягостно в ушите, повдигания, дълъг шемет
и знаеше да ги използва с присъщия и ум практичен,
за да се облече тогава лукаво, без да губи време,
и службата ми да напусне, оставила ме с нос оклюмал.
Това жестоко нещо трая, кажи-речи го, пет години.
Сегиз-тогиз щастливи двама живеехме във кръгла стая,
която плащахме поравно в квартал до гробищата близо.
(Бе нужно нощем да прекъснем нерядко своя меден месец,
със плъховете да се борим - през дупки и пролуки влезли.)
А носеше усойницата тефтерче мъничко за сметки,
де вписваше и таз стотинка, измолена от мен назаем;
не можех с четката й зъбна - подарък мой - да се измия,
и обвиняваше ме люто, че младостта й съм погубил:
със пламнал поглед ме зовеше да се явя пред съдията
и да платя в срок минимален дълга, защото тез стотинки
потребни й били да може да свърши своите науки.
Принуден бях да си изляза и да живея с милостиня,
да спя по пейките градински,
където полицаи често намираха ме да умирам
със първите листа на есента.
Туй състояние на нещата не продължи за моя радост:
веднъж, когато на площада застанал бях съвсем случайно
пред камара фотографична,
закриха ми очите мигом едни прекрасни женски длани
и глас един, от мен обичан, ме питаше гальовно кой е.
Ти, мойта обич си - веднага отвърнах й аз най-спокойно,
Мой ангеле - ми рече нервно, -
сега отново позволи ми във коленете ти да седна!
Тогаз можах да се досетя, че е дошла по плувки само.
Бе паметна и кратка среща, макар изпълнена със дрязги:
Купих си хубава парцела,
от кланицата недалече,
там мисля да направя нещо
високо като пирамида,
в която ний ще доживеем
последните си дни щастливо.
Завърших моите науки,
добих права на адвокатка,
днес разполагам с доста капитал;
ще почнем двамата, добави,
една изгодна търговия,
далече от света коварен
ще построим гнездото свое.
Стига глупости, отвърнах,
на твойте планове не вярвам,
мисли, че щом й падне случай,
жена ми, истинската, може
да ни остави мигом
във най-ужасна немотия.
Пораснаха децата вече,
отдавна времето измина,
безкрайно изтощен се чувствам,
поне за миг ми дай почивка;
донес ми мъничко вода, жена,
и намери ми нещо да похапна,
от немощ и от глад умирам аз,
не мога повече да работя за тебе,
всичко свърши между нас.
