Сесар Вайехо

превод: Александър Муратов и Атанас Далчев

ЧЕРНИТЕ ХЕРОЛДИ

Има удари в живота, толкоз силни… Аз не зная!
Удари като от божа ярост; сякаш преди тях
тинята на всичко изтърпяно
се е наслоила във душата… Аз не зная!

Те са малко, ала… Издълбават тъмни ями
във най-гордото лице и най-жилавото рамо.
Може би ще са на варварски атиловци конете
или черните херолди, пратеници на Смъртта.

Те са сгромолясването на Христосовците на душата,
на една висока вяра, от Съдбата поругана.
Тези удари страхотни са пращенията на хляба,
който още във вратите на пещта изгаря.

А човекът… Клетият… Очи обръща, сякаш
че са сложили ръка на рамото му тежко;
лудите очи обръща той и всичко преживяно
като локва от вина се в погледа събира.

Има удари в живота, толкоз силни… Аз не зная!

ДАЛЕЧНИ СТЪПКИ

Баща ми спи. Ликът му величав
прилича на сърце спокойно;
сега е толкоз сладък…
и нещо има ли горчиво в него, туй съм аз.

Самотен е домът; във стаята се молят;
днес няма пак от синовете вести.
Баща ми се събужда; той изслушва
бягството в Египет и сподавеното сбогом.
Сега е толкоз близко всичко;
и нещо има ли горчиво в него, туй съм аз.

А мама ходи из овощната градина,
предвкусва вкус, без вкус останал вече.
Сега е толкоз нежна:
любов, крило и полет цяла.

Самотен е домът; без смях и врява,
без вест, без свежест и без детство.
И нещо има ли разбито тая вечер,
което слиза и скрибуца,
това са двата стари, бели, криви пътя.
Сърцето ми по тях самотно крета.

В ПАМЕТ НА МОЯ ПОКОЕН БРАТ МИГЕЛ

Брате, днес на каменната пейка аз седя пред къщи
дето ти ни липсваш безвъзвратно?
Спомням си как в този час играехме и мама
ни погалваше: „Дечица, стига…”

Ето аз се скривам,
както някога по време на вечерните молитви,
и очаквам да не ме намериш.
После в гостната, из коридорите, на пруста
скриваш се пък ти и аз не те намирам.
Спомням си, че стигахме до плач
в тая криеница, брате.

Мигел, ти се скри
на разсъмване подир една гореща августовска нощ;
ала вместо да се скриеш весел, беше тъжен.
И сърце близнашко твое от онези дни залезли,
аз се отегчавам, че не те намирам.
Вече пада на душата сянка.

Чуй ме, брате мой, не се бави,
покажи се. Хайде. Може да се разтревожи мама.

ВЪЗРАСТНИТЕ

В кой ли час ще се завърнат
възрастните в къщи?
Шест удари слепият Сантияго
и е вече много късно.

Мама каза, че не ще се бави.

Агидита, Нати, Мигел,
не ходете там, където
гърчещи се мъки,
своите спомени мърморейки гъгниво,
отминават към обора сглъхнал
и където, тъкмо да си лягат,
се изплашиха кокошките внезапно.
По-добре е да не мърдате оттука.
Мама каза, че не ще се бави.

Вече не тъгуваме. Да идем и да видим
корабите (най-красив е моят!),
със които всеки божи ден играем,
както трябва, без кавга и бой:
те останаха във щерната, готови,
натоварени за утре със сладкиши.

Да почакаме послушни, търпеливи,
връщането, оправданието вечно
на големите, които все се вреждат,
а оставят нас, невръстните, във къщи,
като че не можем ние също да излезем.

Где сте, Агидита, Нати, Мигел?
Викам, търся пипнешком във мрака.
Да не са ме пък оставили самичък
и едничък да съм аз заключен?

КАМЪК ЧЕРЕН ВЪРХУ КАМЪК БЯЛ

Аз ще умра в Париж при хладен дъжд проливен,
в един навъсен ден, за който аз си спомням.
Аз ще умра в Париж - не се страхувам никак -
в един четвъртък, както днешния, наесен.

Ще е четвъртък пак, защото днес, четвъртък,
когато пиша, костите на раменете
болят ме страшно, и във пътя ми изминат
се виждам както никога до днес самотен.

Умря Вальехо, биеха го него всички,
без той на никого да е направил нищо;
жестоко биеха го с пръте и жестоко

го шибаха с въже; свидетели са дните
четвъртъчни и костите на раменете,
дъждът проливен, пътищата, самотата.

***
Един човек минава с хляб на свойто рамо.
Ще пиша ли подир това за моя двойник само?

Друг сяда, чеше се, от мишницата вади въшка, зъл я смазва.
С какво нахалство за психоанализата ще приказвам?

В гръдта ми друг се втурна със тояга във ръката.
Как да говоря с лекаря тогава за Сократа?

Поведен от едно дете, минава старец хром.
Възможно ли е после да чета Андре Брьотон?

Друг зъзне, кашля дрезгаво, кръв храчи час по час.
Как да загатна тук за някакво дълбоко Аз?

Кори и кости търси друг старателно в калта.
Кажете как да пиша после за безкрайността?

Един зидар от стряхата е паднал и разбил глава.
Ще трябва ли метафората аз да подновя?

Краде търговецът по грам от всички хора.
Как после за четвърто измерение да говоря?

Един банкер по правило баланса си подправя.
С какво лице да плача във театъра тогава?

Спи сиромах един със крак върху гърба си.
Да разговарям ли със някои за Пикасо?

На погребение отива някой с вопъл и боязън.
Как после в Академията да вляза?

Почиства някой пушката си в кухненския кът.
С какво нахалство да говоря за света отвъд?

Минава някой и на пръсти смята шепнешком.
Как за неазът да говоря аз без викове и стон?

***
Има дни, когато съм обхванат от желание голямо
да обичам, да целувам нежността по двете й лица,
и ми иде отдалеч една открита обич
друга обич да обичам, волю и неволю,
този, който ме дълбоко мрази,
този, който къса детското хвърчило,
този, който зарад плакалия плаче,
краля на виното, роба на водата,
този, който се укрива в своя гняв,
този, който се поти,
този, който преминава,
този, който свойта личност в моята душа изтръсва.

Искам да оправя заедно с това
кичура на този, който ми говори, на войника къдриците;
ореола на големия, на малкия - големината.
Искам да изгладя кърпичка за този,
който не умей да плаче,
и когато ми е тъжно и от щастие ми става болно,
искам да изкърпвам гениите и децата.

Искам да помогна на добрия малко лош да стане,
ще ми се да седна
отдясно на левака
и на немия да отговарям,
мъчейки се да му бъда
винаги полезен, също искам много
хромия крака си да измие,
да помогна на съседа едноок да дремне.

Ах, таз обич, моя и световна,
енорийска и междучовешка, веща!
Иде ми според желанието тя
чак от дълбините, от недрата на народа,
и дошла, ме кара да целувам
шала на певеца,
да целувам мъченика в неговия пъкъл,
глухия в гълчавата на неговия череп,
в Данте, в Чаплин, в неговите рамена
този, който спомня мойто лоно.

Искам аз накрай,
когато на ръба на страшното веселие стоя
или вливам във сърцето мъжество,
аз бих искал да помогна
на усмивката да се превърне в смях,
да се развидели в душата на злодея,
да наглеждам болните, досаждайки им даже,
да купя продавача,
да помогна - нещо страшно - на убиеца убийство да извърши,
искал бих със себе си да бъда аз добър
във всичко.

МАСА

При свършване на боя
боецът бе убит, един човек дойде при него
и му рече: „Не умирай! Много те обичам!”
Но продължаваше, уви, трупът да стине.

Притекоха се двама, рекоха му също:
„Не ни оставяй! Дръж се, брат! Върни се към живота!”
Но продължаваше, уви, трупът да стине.

След тях дойдоха двайсет, сто, хиляда
и викаха: „Такава обич, а не може да сломи смъртта!”
Но продължаваше, уви, трупът да стине.

Наобиколиха го милиони хора
с молба единодушно: „Остани, не ни напущай, брат!”
Но продължаваше, уви, трупът да стине.

Тогава всички хора на земята
го наобиколиха; зърна ги трупът, печален, развълнуван:
във строя им застана бавно,
прегърна първия човек и тръгна…

ИСПАНИО, НЕКА МЕ ОТМИНЕ ТАЯ ЧАША

Деца на света,
ако падне Испания, казвам, тъй само си казвам,
ако падне
от небето на свойта ръка и ръката поставят
в превръзка, между две металически шини;
деца, как слепоочията ваши ще хлътнат!
Ще изгрява зората рано в моите думи!
Ще усетите старчески хрип във гърдите!
Ще се сгърбят в тетрадката вашите двойки!

Деца на света,
Испания е майка със хлътнал корем,
тя е наша учителка с пръчка,
тя е майка-учителка, кръст и дърво,
защото ви даде и полет, и шемет,
на деление и събиране ви научи, деца;
тя е всичко това, отци езуити.

Ако падне, казвам, тъй само си казвам,
ако падне от земята Испания,
ще отвикнете, деца, да растете!

Годината месеца тогаз ще зачеркне,
ще останат по десет зъбите в устата,
ще останат буквите пръчици, медалът - сълзи!
И агнето, вързано за свойто краче
до вашта мастилница, дълго ще чака.
И ще слизате на азбуката по стъпалата
до буквата, дето се мъката ражда!

Деца,
синове на войници, млъкнете,
Испания в тази минута поделя
свойта енергия между животни,
цветенца, комети и хора.
Млъкнете, защото
възправя се строга, защото, велика,
не знае какво да направи
и държи във ръката си силна
черепът, който говори, говори, говори,
черепът с плитка,
черепът як на живота!
Млъкнете, ви казвам;
да млъкне гласът и напевът на всичките срички,
плачът на материята, на пирамидите глухия ропот
и даже
шумът на кръвта в слепоочията тъмни!
Притаете дъха си и ако ръката замахне
и пръчките свирнат, и ако е нощ,
ако небето се вмести в два кръга от земния рай,
ако чуете шум на вратите,
ако аз закъснявам,
ако вие не виждате никой, ако ви плашат
тъпите моливи, ако майка
Испания падне, казвам, тъй само си казвам,
излезте, деца на света,
тръгнете да търсите майка Испания!…