Владимир Крупин

превод: Георги Ангелов

Тъжни и светли са мислите ми за Николай Дмитриев. Как стана така, че един толкова голям руски поет приживе беше така малко известен в Русия? За това, че той сам не искаше известност, ще потвърдя: покажете ми най-скромния от скромните и ще ви кажа: не, Дмитриев беше още по-скромен. Но братята-поети, те къде бяха? Фактически само Старшинов винаги говореше за таланта на Николай. Но Старшинов не е радио, не е телевизия, не е вестник. Да, Дмитриев го издаваха, но даже съветските тиражи на поетичните сборници бяха нищожни, съизмерени с името на този поет.
Всичко е от завистта-мащеха. Друго обяснение няма. И ако искате се обиждайте, ако искате недейте, скъпи поети – съвременници на Дмитриев, но ще ви кажа: вие работехте за себе си, Николай – за своето безсмъртие. И е щастие, че в руската поезия я има поезията на Дмитриев. Тя ни е необходима за опознаването на света, на Русия и особено за познанието на собствената ни душа, и значи, докато не сме се отучили да четем, поезията му ще бъде жива.
Разбира се, той за мен е Коля. Въпреки че не съм се писал сред неговите приятели и не съм бил един от тях. Но нещо ни теглеше един към друг. Той беше по-млад, и докато не го помолих, така и не мина на “ти”. Макар че по време на живота му в Балашиха ние се виждахме постоянно, посещавал съм го у дома му до стадиона, близо до училището, на което сега има мемориална плоча в негова памет. Странно чувство – той е жив в мен, а е от бронз за тези бягащи към училище деца. Но стиховете му ще бъдат и техни спътници, той и за тях е жив. Ние не възприемаме любимите си поети умрели. Стиховете им живеят отделно от тях, те вече са част от живота на душите ни. Те са вече наши. Но не на нас е било дадено да ги изразим, а на поетите. Тези, в чиито сърца Господ вдъхва възможност чрез думите да се изрази това, което чувства душата. Помня как справедливо и тъжно ме вразуми поетът с едно свое стихотворение за студента, който в електричката се стеснява от бедно облечената си майка. И как той съвсем малко, незабелязано от никого, се отдръпва от нея. И как после съжалява цял живот. А нима аз веднъж не се засрамих, че майка ми, дошла във Вятка, в студентското общежитие, е така скромно облечена. О, този мимолетен срам как ме изгаряше после, как се каех за него, как оправдавах себе си, че това не е било смущение, а желание майка ми да се облича не по-лошо от гражданките.
И цялата поезия е в това неуловимо състояние, невидяно от никого разстояние между нравствените простъпки и възмездието. Поетът кара душата да омекне и я прави готова за възприемането на Бога.
Ние разбираме, че в Бога няма смърт, че всички в Него са живи, че денят на земната кончина е преход към вечен живот, че смъртта е ден за пристъпване в небесната обител. И все пак е тежко да се преживее заминаването на близък човек!…
В същия ден ме докараха от операционната в стаята и ме прехвърлиха на леглото. Разрешиха на жена ми да дойде. Наркозата още не беше преминала, аз изплувах с радост към юнското слънце, изпълнило стаята. Как хубаво е да започваш живота отново, да оставиш в миналото дните на болестта.
– Защо плачеш? – попитах жена ми. – Всичко е наред.
– Звъня Галя Кострова – Коля Дмитриев е починал.
Коля? Боже мой! Ден преди да вляза в болницата бяхме заедно на Книжния пазар в Изложбения център. Беше много шумно и ние решихме да заглушим тъгата с обичайното в такива случаи лекарство.
– На вятъра е по-лесно да говориш, – каза Коля, – вятърът поне ще отнесе някъде думите ти, а тук говорим като в гроб.
Коля, мили Коля, аз и да те изпратя не успях, не се сърди.
И как би могло да се преживее, ако не беше църквата, сорокоуста, свещите в памет? И после всичко пое по-нататък, и смъртта отстъпи, отиде в миналото, а рабът Божий Николай и озареното му от Божия любов творчество останаха с нас.
Той много хубаво се усмихваше. Умееше и обичаше да слуша. Когато казаното му допадаше, очите му, внимателни и тъжни, просветляваха, а лицето му като че ли се осветяваше отвътре.
Заради усмивката с радост си спомням две импровизации на двама поети: Алексей Решетов и Николай. В Перм сме, вървим по улицата. С нас е приятел и на двамата – поетът Анатолий Гребнев, той е свидетел. Не помня за какво говорихме. И изведнъж Решетов казва:

Настъпих мравка с крак, но за беля
със род огромен мравката била.

И Коля веднага подхвана:

А ако беше мравката ерген,
и случаят би бил обикновен.

Друго. Коля много обичаше да слуша музика, чувстваше я. «Думите влияят по-малко от звуците – казваше. – Мелодията е повече от стиха.» Това беше на юбилея на Тютчев, когато ни поканиха в Централната библиотека на Балашиха “Тютчев”. (Сега библиотеката носи името на Николай Дмитриев – бел.прев.) И трио «Ябълка», три забележителни певици изпълниха песен по текст на Дмитриев:

Чуха изстрелите птиците
и, готови да умрат.
пеещата си сестрица
литнаха да защитят.
                              (превод: Диана Павлова)

Слушателите заплакаха. Коля се обърна, все едно разглежда библиотечните рафтове. Стиховете му, уверен съм, все повече ще се въплъщават в песни. Не може да не привлече композиторите тази хармония на дмитриевския стих, затворената в тях мелодия на душата. Така стана и със съименника на Николай, Рубцов. Започна се с една-две песни по негови стихове, а сега не можем да си представим нашия живот без песните по Рубцов.
Какво за мен беше най-скъпо в Николай? Това, че никога не се смяташе за поет. Той не можеше да не пише, това е всичко. Чуваше в себе си думите и ги записваше. Това му беше награда за чистотата на душата. А душата си той пазеше напълно детска, ангелска.

Помниш ли как без счетоводни сметки
изгуби златните си лета,
как от детство повярва в безсмъртието
и във вечната синева.

И тя, небесната синева на вечността беше винаги с него.
Спомням си поразилото ме през 70-те стихотворение «Не изчезвай, мое село… Ти си като “Слово за полка на Игор” в един безценен екземпляр».
Това поетът Дмитриев го казваше към Русия. Тя също ни е в «в един безценен екземпляр». Но с нея беше и остана поетът Николай Дмитриев. И това е още една гаранция за безсмъртието му.