Иван Скала

превод: Вътьо Раковски

ИСКАМ ДА БЪДА

Искам да бъда нещо,
без което не би могла,
без което никога никъде не би могла,
искам да бъда солта,
искам да бъда солта на живота ти.

Искам да бъда солта,
утаена във нежните фибри на твоята кожа,
когато плакнеш прането в горещината на август,
когато ми готвиш обед
или когато, потна от тичане, сядаш за миг
под дървото, на първия случаен камък.

Искам да бъда сълза на твойте ресници.
И щом не мога да бъда първия детски плач,
мил твойте очи от първата болка човешка,
искам да бъда поне сълзата,
която в миг на щастливо вълнение
се сцежда в ъгълчето на твойто око.

И на всяко пътуване твое искам да бъда солта,
която покрива със скреж моряшката дреха
при всеки плисък горещ на отправена нейде вълна,
при всеки порив на влажния настойчив вятър.

Искам да бъда този вятър солен,
който довява до теб море, далнини, сънища и
страни
отвсякъде, дето не сме били
и дето никога няма да бъдем,
но дето също чупят хляб
със сурова ръка,
подобна на нашата.

Искам да се превърна в големи солени кристали,
в анасоновата среда на твоя всекидневен хляб,
искам да бъда сол,
за да бъда до сетния твой залък със тебе,
искам да бъда солта на живота ти.

ДЕТСКИТЕ ПАНТОФКИ

Може би и вас за първи път
в нощ, когато са заспали всички,
две пантофки ще ви поздравят
като две усмихнати очички.

На леглото бялата леха
призове ли ме нощя, нечуто
да изтрия от очи праха,
аз ред тях се спирам за минута.

Сякаш ме облъхва полъх плах.
Гледам ги. Сълза в очите блеска.
Сякаш тихо трепка върху тях
топлината на крачета детски.

Тръпки свиват моето сърце.
Как ли, без да спра, да ги отмина?
Млечно бяло, детското лице
носи дъх на юнска детелина.

Може би е чуждо туй на вас.
Може би и мен не ми прилича.
Ала страшен спомен имам аз,
който вечно подир мене тича.

Бяха там обувки милион:
черни, бели, шарени, кафяви…
Моята душа изтръгна стон,
лизната от пламъци, тогава.

Стъпиха на моето сърце
детските обувчици, играли
в детелината - на колелце,
вечер - в по килимчета седяли.

Още освиенцимска трева
върху токчетата им личеше.
Звяр в ботуш бе минал след това,
детските обувки късал беше.

Аз стоях. Над тях не виждах аз
трепета на топлината детска.
Чучулига пееше над нас -
виждах как във небосвода блеска.

Може би и вас за първи път
в нощ, когато са заспали всички,
две пантофки ще ви поздравят
като две усмихнати очички.

ЖРЕБЧЕ

Преди минута - смут и напрежение.
Сега - по косъма блести сияние.
Кобилката в стената е опряна,
а в пясъка - кръг топла жълта пяна.

Жребче си има. Още крехко, влажно.
Куп мускули трептят под косъм светъл.
Нозе, които сякаш са неистински
и още нежни, както у детето.

Стоим над него, всички със престилки
и със ръце, опръскани догоре,
а вече виждаме искрящата му грива
как пръска мрака, как лети в простора.

И в туй е храбростта и в туй - съдбата:
докато прах челото не завее,
човек на нещо
вечно ще помага
и с раждането вечно ще живее.

А някои едва вървят в полето
с нозе, които им се струват истински.
Човечета! - Осмиват те жребчето.
Човечета - подпухнали и чисти.

Осмиват те нозете, още слаби,
престилките опръскани, ръцете,
кобилката със хълбоците потни
и пътя, в който ще летят нозете.

А все пак и за тях безкрая гони
на дните ни, суров и буен, коня.