ЕСЕН
превод: Стоян Бакърджиев
І.
Гората от брези мълчи на склона,
почива и мълчи… Изглежда, тя е
съвсем безсилна вече да ридае.
Повехнала е нейната корона.
Или дочува как шуми потока
и вечерното слънце как улавя;
забравя, че смъртта я застрашава,
че бурята е близка и жестока.
Извива вихър, облаци се гонят,
проръсва дъжд и той от сън я буди;
тя заоплаква себе си самата.
От мъх и папрат капчици се ронят
и лист по лист политат като луди -
в куп скелети превръща се гората.
ІІ.
Вечерен хлад… През тази тъжна есен
гората пее песента позната
над смъртната си люлка… Виж - луната
е призрак блед над бездните надвесен.
Сънят със септемврийски мрак оплита
селцето… В кръчмата се чува само
пиянски глас - прикрива песента му
стон на душа, от дива скръб убита.
Гласът замлъква… Песента престава.
Шшт!… пукат клонки, порта заскриптява.
Селякът се прибира и заспива.
Той в полунощ се буди, тук смъртта е:
тя под венец от плевели витае
и в него траурни очи забива.
