ВЕТРОВИТИ ДНИ
превод: Григор Ленков
ВЕТРОВИТИ ДНИ
Есента е вдигнала яката си
и пали явор подир явор всички
гаснат едновременно
не ми е лесно и на мен в заключената
стая цигарата си да запаля
На пасбището блее бял маншон
земята в него пръстите си сплита
И няма ни заслон ни завет
това което сме таили на сутринта
ще се развява по оградите
а дълго сдържаните сълзи и усмивки
ще се разлетят от детските ръце
подобно книжни лястовици
в чистия и остър
вятър
ПРЕНАСЯНЕ НА ПИАНО
Пренасяме пиано до най-високия етаж,
пренасяме крилото, на което
са импровизирали Чайковски
и кратките априлски дъждове;
за бога, колко още стъпала,
колко завои още, дето калните
подметки се подхлъзват, колко още…
Така е тясно стълбището, няма де
да го поставиш
за миг поне, да си поемеш дъх -
не виждаме лицата си, свързани от тази
страшна тежест,
но гърбовете ни са по-красноречиви
от очите,
непрекъснато гледаме нечий гръб.
Не разбираме от музика и на концерт
сме ходили най-много
два-три пъти, и то по задължение,
но знаем до един, че трябва мълчаливо
да го носим,
това пиано,
този собствен пеещ и тържествен
наш ковчег.
НАЙ-ДЕЛНИЧНО СТИХОТВОРЕНИЕ
Аз те изтезавах цяла сутрин днес
с тежки думи, с още по-тежко мълчание.
После гледах дълго и без разкаяние
в сивото жакетче…
О противен свят,
щом крила размаха любовта назад!
А ти вечерта лампата запали,
после гледа дълго детето заспа ли;
не продума ти, не проговорих аз.
И нарочно сякаш старият часовник
звънна в тишината, за да ни припомни,
че се е разбило нещо между нас.
И внезапно аз почувствах срам и хлад,
сякаш бях загубил всичко на хазарт,
и като изхвърлен от морето сал,
почернял от слънце, от скръб почернял,
жаден да се плъзне по вълната мека,
закопнях за тебе, жената, човека.
Ти конеца вдяна в малката игла,
златна светлина косите ти обля;
беше тъй спокойна с нежността, в която
трябва моят син да има много място,
като дрозд в гората и звезда в небето.
…В този миг почувствах остро разкаяние…
Ти ръка протегна, залюля детето.
И бе от мен по-силна в своето мълчание.
