ПРЕДПЪТНИ МИСЛИ
превод: Марко Марков
ПРЕДПЪТНИ МИСЛИ
Когато на разсъмване
автобусът ме отнася
по още тъмните улици
към аеродрума,
откъдето
трябва да отлетя
дявол знае накъде…
Когато,
оставен насаме със съдбата,
аз съм в ръцете на случая
и не зная
дали
утре
ще видя изгряващото слънце
там,
където то
закъснява с няколко часа…
Не зная защо,
а може би защото в този миг
приличам на затворник,
осъден на смърт
и люшкан в колата
отвеждаща го към ешафода -
странни мисли ме обземат,
последни
и необходими мисли
за незавършеното стихотворение,
за жена ми и за децата ми,
на които
така и не успях да предам
любовта си
к ъ м р о д и н а т а,
забравата за която
е по-страшна за мене от самата смърт.
***
Зад прозореца тихо шумяха клони,
месец двурог бе прицелен в копата.
В сив, прокъсан шинел без пагони
вървеше по селския път мъглата.
Зъбести, грозни и зли, планините
плашеха пак колите случайни.
А аз с дядо като кошница сплитах
разговор за урожаи безкрайни.
И се гънеше нашата маса - награда
за труда ни в тази вечер огромна.
И играеше на лозите душата млада
в прастарата, вечна стомна.
1945 г.
***
Обичам морето безлюдно,
когато невинно и синьо
даже капка душа
на случайния
то не дари,
и не по актьорски,
а широко, добро и пустинно,
сред своите грижи
и болки
самотно гори.
Дивя се
на тежките хълмове мисъл без корист,
непостоянната същност гадая
и радвам се аз,
че в своята радост,
че в свойта ликуваща горест
не си и помисля
да блесне със нещо пред нас.
***
Само с тебе, море, окото ми никога няма да свикне.
Не вода е пред мен, а кристал от лазурни вълни.
Аз те гледам - ти тъй си широко, добро и велико -
но нима глъбината ти моята жажда до днес утоли?
Слизам с гърло пресъхнало в теб, а на ложе,
на пробляскващо лоно ти лежиш като скъпа жена.
Сякаш дъх на любима струи се, примамва, тревожи
твоят прилив и отлив, а край тебе е пак тишина…
Как е тя ненаситна - душата красиво човешка!
Пияни ни пространство и няма тревога със зов…
Но защо мисълта за случайната чакана среща
е по-драгоценна от самата горчива любов?
МЦХЕТА
В утрото
куполът на Светицховели
запламтява от лъч.
И Арагва лети без предели
сред зора и глъч.
Всичко
буди се в буйни пожари
и синевина.
Само в Джавари,
в мцхетския Джавари
е въплътена тишина.
Той стои на ръба на небето,
сграбчил в орлови нокти връх -
имат цвят, еднакво светъл
планината
и плочите в мъх.
Ако викна при следната крачка:
- Не се преструвай,
нима си заспал!,
той би хванал върха като плячка
и над Мцхета би полетял.
—————————–
Светицховели - храм от ХI век в древната столица на Грузия Мцхета. бел. прев.
Джвари - храм в планината срещу Мцхета, при сливането на Арагва и Кура,VI век. бел. прев.
МОНОЛОГ НА ЗАНАЯТЧИЯТА
Поет аз вече не съм.
А съм занаятчия.
Продадох перото си евтино,
няма в него печален стих.
Грузинската азбука
насипах в котел и,
не крия,
лепило от нея сварих…
Дюкян за лепило открих!
Всичко лепя!
Всичко лепя!
Стомни,
чаши,
чинии,
порцелан и стъкло,
и хора,
строшени в нерадостен час,
обичаи и нрави,
поругани без свян и причина,
и често
нощем сънувам,
че лепило съм даже аз.
Аз лепя документи,
снимки
и разкъсани обещания,
сърца и надежди сломени,
захвърлени в прах -
всичко от другите хора
продадено или предадено,
счупено,
скълцано,
наранено от тях…
Аз залепвам историята,
това дрипаво знаме,
стона - със стон
и капката кръв - със кръв,
подобно на бял,
уморен,
състарил се Хамлет
лепя на времето вечната,
срязана пъпна връв.
КАМЪНИТЕ
На земята най-старите кореняци
и от плочите гробищни по-стари дори…
Аз разчитам сега непонятните знаци
на тъгата, която в мъха им гори.
Неподвижно лежат и във пози унили,
упорито мълчат и не молят за стих.
Да разкажат на хората нямат те сили
на сърцата какво им е в разговор тих.
Ала скулптор с ръце изподрани, красиви
това тъжно мълчание ще наруши.
Не напразно го чакат добри, мълчаливи
от кога ли пленените техни души.
ПРОЛЕТ
Птиците потъват в пламък,
свети далнината вън.
Хвърлиш ли в небето камък,
в теб се сипе стъклен звън.
Облаците се белеят
като хребет над гора.
Думите красиво зреят
в дълги, люшнати пера.
И четирдесет и пета
идва в тази ранина:
сякаш брат ми пак посрещам -
той се връща от война.
***
В ручея трепери и звънти
пак луната - златна звездобройка.
Тя по камъчета бяга, смях ехти -
тъй по стълба качва се девойка.
Студче камъка струи и пее.
Студчето напомни ми за нея.
***
Тълпяха се, кършеха млади рога
дървета край нас - стада от елени.
Едва ли повторил бих вярно сега
словата им звънки за тебе и мене.
Какви бяха те?
Забравих из път,
дори откъде съм и кой съм не зная.
Но зная, дърветата още шумят,
разказват ги ведро с листа на безкрая.
Не чуваш ли думите влюбени ти,
които, въздишайки, листът шепти?
ДЕТСТВО
Аз помня детството: игри под дъжд,
другари, песни, речна синева…
Часовник аз видях насън веднъж,
невиждан никога преди това.
Видях насън: напрегнало нозе,
задавено в сълзи, с добра ръка
едно момче присегна се и взе
часовниковата стрелка.
То искаше да спре ритмичния й ход,
забравило игри и книги, път мечтан…
Но крачеха стрелките, беше в сълзи то
и кръв се стичаше от неговата длан.
***
Позлатата тегне над бегли брези,
небето - памучно, досущ одеало.
Степта е прозявка една до сълзи,
преразказ безцветен без край и начало.
По клоните висне не плод, празнина,
запълват я птици, но тя е огромна.
На тъжна, бездетна, красива жена
жестоко природата тук ми напомня.
***
Тъмнеят облаците, воя
на вятъра студен свисти…
Под сводовете, мила моя,
на веждите ми скрий се ти.
Твой дом съм аз. Ти влизай бързо
и настани се в своя дом -
в ръцете ми, врабец премръзнал,
криле да стоплиш мълчешком.
ОСТРОВ
Далече в океана има
малък Остров.
На картата -
като убождане от ваксинация.
Аз никога
не ще отида
там
и нямам никакво желание
на този Остров да живея;
но ти не забранявай
към него да пътувам -
не ми отнемай
свободата!
ПРИРОДА
В гората таласъм се е стаил.
Следи ме
на чеповете с кръглите зеници.
И черни сенки върху пътя са се проснали…
Но аз не се страхувам
от тези зрими страхотии на нощта.
Защото от небето се дочува
ритмичното, спокойното бръмчене
на някакъв невидим
самолет.
РЕЛИГИЯ
Църкви, параклиси, манастири…
Колко много жилища на бога
хората са построили.
Ала, господи,
колко е бездомен на земята той.
***
Това става така: отначало
планините променят цвета си.
Полека
залез с червена ръжда покрива
на върховете подносите сини.
После на тези огромни подноси
някой
/той не се вижда в тъмата/
тихо и важно луната изнася
като резен от пъпеш дъхав.
Всичко това се нарича вечер.
Стихове пишат често за него.
Лежа край пътя, гледам небето,
взорът ми светло опира в безкрая -
това, което е за мечтата
на този свят преграда само.
Като сърна черноока и плаха
стъпи на пътя и тази вечер.
Мисля за тебе.
Тихо и плахо
като сърна в живота ми влезе.
Всичко това любов се нарича.
Стихове пишат често за него.
ПОСВЕЩЕНИЕ
Ти дребна си на ръст, а аз - висок.
Ти весела си, аз - печален само.
На пръсти се надигаш, поглед строг
равняваш със суровото ми рамо.
Така живеем всеки ден, с тъга,
и разликата ни сближава вече.
Ти моя къса сянка си сега.
Аз - твоя, ала паднала далече.
ГЕЛА
На сто е вече той. И с почит смела
наричат го съселяните Гела.
Говорят за орловото му зрение,
за вълчи здравите, несгънати колене
и за лицето му - презряла нива.
Познава всички и с усмивка жива
при среща най-учтиво поздравява,
но ако някой този поздрав отминава -
тогава свъсен, строг, провесил плещи
стои на пътя Гела, мисли нещо.
КЪСНА ЛЮБОВ
Какво е това - наказание или милост?
Като вехта звънарна, захвърлена в сън,
да издържа, господи, нямам в себе си сили
на камбаните оживели призивния звън.
Чакам всеки звук, който ме разрушава
и питам на сърцето си синия свод:
стон или смях
е самотна мъка да отброяваш,
да наричаш радост страшната болка живот?
***
Снегът вали обилно, безметежно.
мълчи градът, студен, огромен кратер.
Около мен и в паметта ми нежно
парцали едри мята злият вятър.
Вали снегът… А може би тъй трябва.
И може би пиян съм в мрака синкав,
за да докосна с длан добра и слаба
единствената, моята снежинка.
ИЗ НЕИЗПРАТЕНО ПИСМО
Как просветват и стичат се капки.
Броди моето тяло в Москва.
А душата ми - в Картли, о, в Картли
вик самотен надава едва.
Там, сред праскови,
праскови,
праскови
диша пръст и просторът е млад
и пчелите полюшват се ласкаво
на бадемите в снежния цвят…
Аз съм както в годините прежни,
побелял, ала с млади очи.
И душата ми с викове нежни
в планините на Картли звучи.
—————————–
Картли - древното име на Източна Грузия. бел. прев.
***
Девойката с нозете звънки,
която срещнах днес в метрото,
аз няма повече да видя.
Тя има собствена пътека,
а аз вървя по своя - но защо
измъчва ме тъга необяснима?
Като река, цветче понесла към морето,
с шуртене ескалатора безчувствен
отнесе я нататък, а пък аз
останах сам върху перона, прикован
към стълба от семейни, дребни грижи
в ръцете си с една пазарска чанта…
***
Цял живот чакаше, чакаше…
Чакаше да порасне, да възмъжее
и любовта да го посети,
след това - да се освободи
от затвора на тази любов, после
чакаше всеобщото признание
на думите и делата си…
Междувременно успя да умре
и преди това да си помисли,
че е дочакал истински
може би само смъртта.
***
Сънувах те
само веднъж.
И оттогава
всяка нощ
те търся в съня си.
И оттогава
отивам да те търся
тъй далече,
че е възможно
някога
да не мога да се върна.
ДИАЛОГ
- Обичаш ли ме?
- Да!
- Обичаш ли ме?
- Да!
- Обичаш ли ме?
Този скучен диалог
би продължил вечно,
ако от време на време
режисьорът
не сменяше
мизансцена.
***
Искам да те гледам,
докато не ослепея, любима.
Искам да те слушам,
докато не оглушея, любима.
Искам да ти говоря,
докато не онемея, любима.
Тогава не ще видя
и не ще чуя за твоята измяна, любима,
а ако я почувствам,
няма да мога да те упрекна, любима.
КАПРИЗНА ЛУНА
Трепти луна, капризен, сбръчкан диск,
и лее светлина,
око над всичко свежда.
Тя реже, реже въздуха сребрист
и сенките като дърва нарежда.
В такава вечер вярвам в чудеса.
Вървя край млъкналите брегове.
Лениви като мисълта, която ме зове,
след тихата река струят се небеса.
А аз - за тебе пак.
В мен вятърът гори…
Подобно зрънце в клас
е тиха вечерта,
на моите съмнения, на моята мечта
с потрепващата риба ме дари.
Капризната луна, набръчкан, топъл диск
пролива светлина,
око над всичко свежда.
Тя реже, реже въздуха сребрист
и сенките като дърва нарежда.
ЕЛЕГИЯ
Гората ежечасно губи красота,
туберкулозно кашля и тревожи.
Разголват се дърветата, но тази голота
да развълнува никого не може.
Събличат рокли те, под мътен свод
ръце протягат, слаби и безлични.
Ала увехналият женски плод
не ни привлича и остава ничий.
А есен е… Следобед закъснял…
Гората е една открита рана.
И листите текат сред гнила кал:
река печална, непрестанна.
И няма край ръждивият потоп:
аз бродя из гората с празни шепи
и струва ми се, сякаш че над гроб,
над моя гроб се сипе златна пепел.
***
Виждам:
Арагва блести в полето,
величави са планините,
стадо овце пасе небето -
в него къдрави облаци скитат.
Виждам:
махат лозите лазурни
на грижовните, силни длани.
Майки пеят за дни бурни
песни над люлките разлюляни.
Виждам:
греди за покрив рендосват,
бръчки браздят челата влажни…
Всичко това в себе си нося -
на другите да го разкажа.
