Франтишек Хрубин

превод: Григор Ленков

НОЩ С ВЕРЛЕН

Нощ, февруарска нощ без край,
бичувана от воя на сирените.
Дъхът на градовете спря.
Затътриха се към подземията
с празни къщи охлювите.
Мрак, само мрак.

А в мойта раница -
Верленовите стихове.
Сгъсти се тъмнината още повече.
И стана изведнъж такава тишина,
че между страниците засия
белият месец от едно стихотворение,
белият месец,
брат на луни.

Студеният му блясък охлади челото ми,
премина през стените, сякаш през мъгла,
издигна се по стълбището пусто
и полъх на разлистена гора
изпълни обезлюдения дом.

Тогава от стрехите изтърбушени изгря
Верленовият месец.
И неговата светлина
разля се над горите,
разля се в нас.

Заглъхна тътенът. Додето къщите
се срутваха във прах,
издигаше се и плетеше сводове
на славеева катедрала
Верленовият месец бял -
високо над света, свободен, тих -

навеки мир.

СЛЪНЧЕВИЯТ ЛЕС

Обгърна ме отвред леса,
раздвижи се и тръгна.
Минаваха през мен дърво подир дърво
със паяжини от лъчи във клоните.
Ти искаше с леса да минеш
през мене, премалняла.
Лесът се спря в мига, когато
ти в мене влезе цяла.
Не се изтръгна ти назад
и заживя чрез моите движения,
а в мойте сетива
заключих твоя свят.
Ти вдъхваше чрез мене мирис на смола.
Когато трънче на къпина
одраскваше кръвта ми,
избликваше от него твоя кръв.
Замайващата песен на мушиците
потъваше във твоя слух
чрез мен.
И гледахме с едно очи
как въздуха трепти нагорещен.
И аз се спрях,
замаян от това усещане.
Раздвижи се и тръгна пак лесът.
И както беше влязла в мен,
така излезе.
И мойте сетива,
които с тебе досега делях,
усещаха бодилите на всички къпинаци,
разтърсваше ги хорът на мушиците
и боровият мирис ги душеше.
Омаяни от страшна сладост,
топяха се във въздуха горещ.
И аз се борех с бягащия лес,
и виках твоя слух и твойте ноздри,
зовях очите, устните, ръцете ти.
През мен лесът летеше главоломно.
И в оня мг, когато прелетя
през моето сърце
едно опразнено гнездо -
за втори път - и може би завинаги, -
се спря побягналият лес.

Във мен запя това опразнено гнездо
и още пее днес.

В НОВОГОДИШНАТА НОЩ

Смъртта:

Дълъг и предълбок сън ти нося.
Край теб на пръсти всички войни
тихо ще минат,
               праха ти после
в танц ще разнасят мирните дни.

Поетът:

Напразно чакаш да те повикам!
Аз ненавиждам
всякакво тление.
Високо всеки миг ме издига
и се закотвя дълбоко в мене.

Ставам и своя прозорец отварям -
бял е площадът в среднощния час.
Тихо е - спят врагове и другари.
Мир е - и в него битка съм аз.

Мир да е, мои деца,
                           и нека
остане само една война;
тези големи битки в човека
в нощната тишина.

Който през тази битка премине,
той ще научи как да се бори.
Спрем ли за миг,
над нас завинаги
времето ще се затвори.