Андерсон Брага Орта

превод: Румен Стоянов

Аз чувствам как остана нещо неосъществено в мен.
Нота, от която би затрептяло цялото ми същество
                                                                      като камбана
и която не отекна.
Досещам се, че от нейното въже ръждясва мойта гръд.
Ако я ударя, тя ще промени тия ивици ръждиви
и магически реки, където блика върховната възхита,
                                                      и тогава ще бъда аз самият,
а не това срамливо навечерие,
този почти прошепнат глас,
това желание, което се стъписва
                                         току пред мамещия пясък,
това мълчание следкорабокрушенско.
Тази самота, смазана от звездна тежест.
                                      И тогава аз ще бъда аз самият
и ти, и да, оназ отвъдност.
Няма да съм това не, което даже не се произнася
и което над Черното море, днес бяло-побесняло,
отчаяно се взира в чайката,
дръзнала самотно
                          да се гмурне.
Аз чувствам как остана нещо неосъществено в мен
и тази липса вика и гори, изгаря.
Аз съм все тъй недовършен кораб, куцащ вятър, провалена песен
и строшавам моите криле могъщи
в отвратителния вълнолом на недостатъчното.
Аз чувствам как остана нещо неосъществено в мен
и тази бяла страница обзема цялото ми същество.