Максимилиан Волошин

превод: Петко Недялков

***
В дрезгавина обвят, приведен ничком
с уста аз доверчиво се стремя
към твоите с пелин натрити цицки,
               майко земя.

Не съм измолвал друго от небето,
освен съдбата на певец да споделя,
ръцете ми да стриват класовете
              в чужди поля.

Признавам - към заблуди бил съм склонен,
към слабостите съм изпитвал страст,
в тъга съм гаснел и наслади - гонел, но не
              угаснах аз.

Съдбата ме дари с живот свободен,
за него изобилно плащах дан.
Ковчег съм, в който образът Господен
              е прикован.

Отвъд добро и зло за миг премина
изнемощялата мечта без плът.
С пасхален хляб и скръбно вино
               е сит духът.

За болката, така неотстъпчива
и пътеводна - нека изгоря.
За всяка щипка сол, трева горчива -
                благодаря.

1910

—————————–

***

Склоняясь ниц, овеян ночи синью,
Доверчиво ищу губами я
Сосцы твои, натертые полынью,
           О мать земля!

Я не просил иной судьбы у неба,
Чем путь певца: бродить среди людей
И растирать в руках колосья хлеба
          Чужих полей.

Мне не отказано ни в заблужденьях,
Ни в слабости, и много раз
Я угасал в тоске и в наслажденьях,
           Но не погас.

Судьба дала мне в жизни слишком много;
Я ж расточал, что было мне дано:
Я только гроб, в котором тело бога
           Погребено.

Добра и зла не зная верных граней,
Бескрылая изнемогла мечта…
Вином тоски и хлебом испытаний
            Душа сыта.

Благодарю за неотступность боли
Путеводительной: я в ней сгорю.
За горечь трав земных, за едкость соли -
            Благодарю!

7 ноября 1910