Мухран Мачавариани

превод: Кръстьо Станишев

КОГАТО ВЪРВЯ ПО УЛИЦАТА

Движението на душа,
            което е неуловимо,
са стиховете,
        сянката ти,
                също стих е тя -
ако поет си,
           твоят дъх е
                    идваща лавина,
очите -
        пламъци далече във степта.
Вървя по улицата,
             фантазьор и присмехулник,
и пеят птиците
                на мойте рамена,
и екнат планини,
                     които с мен се спускат,
и водопадни пръски
                        блъскат вашите стъкла.
Аз мога всичко. За какво да жаля?
Поискайте -
           ще ви поставя
                           обица роса!
Вий под платани сядате.
                   Задушно, жарко.
Поискайте -
          сняг от небето
                           ще ви донеса!
И аз се смея
           до задъхване,
                           о, смея се.
И цял съм
          от листа,
                    от слънце
                              и вода.
Във тоя град
         аз водя облак
                        подир себе си,
върху асфалта свети
                      сребърна следа.
Със младостта си
                   само обявявам равенство,
единствено със равни
                               влизам в спор.
О, аз съм целия
                  фантазия
                         и устрем радостен,
аз - вятър с плът
                      в безкрайния простор.

ОРНАМЕНТ

Тежките коси назад отметна,
вдигна се на пръсти,
                    с профил строг,
вгледа се
               жената
                      в орнамента;
той потъна в погледа дълбок.
Взрях се във очите й зелени
и отплувах в тая тишина.
Стори ми се, че са те солени,
чисти, като морската вода.
Вдигаха се сгради заблестели
във простор, пресечен от лъчи,
сгради в булеварда Руставели,
в бездната на нейните очи.

ТИШИНА БЕЗ ТЕБЕ

Аз съм сам под просторите.
                         Тайно смразяване
завладя неочаквано
                       мойта душа.
Смях и шепот, и плач,
                        ромолене
                                 и плаване,
всичко туй,
             тоя свят,
                     е без теб -
                                  тишина.

Вече дишам без ехо,
                        среднощна земя аз съм,
гледам: влюбени пеят беззвучно,
                                 без стъпки вървят.
Няма звуци…
                 Единствена ти само властна си
да направиш звучащи
                         дърветата,
                                     лъка,
                                         смехът.

Сред обидени птици,
                сред отчаяна музика
крача с празен слух…
                 Мила, към мене тръгни.
Не моли опрощение,
                  но ела, о, пробуждаща
и звучението
              на света
                       ми върни.

***
Когато стихове напиша,
          политвам от високо стълбище,
дърветата ме поздравяват,
          в прозореца жена стои,
от свойта къщичка скорците
          подават човките си пъргави…
Тогава другите са в мене,
          в плътта им - мойта кръв струи.

А аз по улицата крача
               и вслушвам се,
                         във всичко вглеждам се,
на пушек вятърът мирише,
                      на дишане и на море.
Ах, въздухът над нас се смее,
                                най-хубавото сътворение,
и превъзхожда всички твари,
                                         открития и духове.

Ах, хора,
        колко ви обичам,
                    докрай сродени сме с безкрая ний!
Ще ви отдавам всичко свое,
                           събрано в живото сърце,
в прозореца дордето има
                              жена, в човека - обаяние,
и над земята - светъл въздух,
                                         и кръв във моите ръце.