Тадеуш Новак

превод: Първан Стефанов

Пред идващия сняг на нашто сбогом, мамо,
ме заслоняват крехките клепачи само.

Аз виждам дворчето, по-малко от подкова,
и мама, скрита зад престилката, и тези
два гълъба, по-истински от новия
сняг, в който тя не смее да навлезе.

Ще се сбогувам с клена, после ще застана
пред скърцащата порта, пред снега блещукащ
и пред долината със дъно на камбана,
където си постилах слама за нощувка.

Но как ще се простим, ако от някой спомен
в очите ни зеленината трепне само
и между нас се вдигне като лес огромен -
о, как ще се простим тогава, мамо?

И кой нощес от есента, искряща лудо,
ще кимне със глава, при теб да ме повика,
и ще смени в стъклата туй солено утро
с дланта, помилвала ме по челото? Никой.

Ще дойда пак при теб през скърцащия студ,
глава ще наведа пред старата ни къща
и ще те взема на ръце като на скут
до оня край, където на човека връщат
усмивката, а на зениците му - клена,
та с тях зад себе си да може да погледне,
тъй както гледа в здрачните гори елена.