ЖАЖДА
превод: Марко Марков
ЖАЖДА
Дори аз зная да държа речи
и, без съмнение, да съветвам.
Но чест и слава на онзи човек,
който може душа да разгори,
да я разпали в буен огън
с две нелъжливи прилагателни
и две искрени думи.
И аз познавам числата четни.
Но слава на онези,
които владеят нечетните
и ги владеят така,
че ги делят с четните без усилие
и получават
отново четни числа
без остатък.
Какво й е на мишката - във всеки дом я има.
Слава на нервите,
които се обтягат и от слабия вятър,
от сливането на океана с небето,
от неповторимата орбита на жената,
даже от градската лексика -
от онова пране,
което не може да се простре
по азбучните правила,
от онова обгаряне, което не оставя следа,
то се нарича памет:
от криволичещия ход на иглата,
която съшива чистотата с душата на човека -
тази игла е перо,
а чистотата - един бял лист.
Какво е писането, че да пиша зная и аз?!
Слава на твореца,
който идва и освобождава
нас от самите нас,
откъсва ни от нас самите,
а после отново ни споява
най-напред в единно „нас”, а после с неизвестното.
Всички знаят днес да четат -
слава на онзи човек,
който схваща смисъла на прочетеното.
МОЯТА РАБОТА
Аз съм и онзи човек,
който различава цункането от целувката,
обичащия от влюбения,
смъртта от умирането.
Всъщност,
каква е моята работа?
Разбира се, не само да отделя
фалша от истината,
но и да различа лъжата от фалша,
верното и точното от истината,
милосърдието от съжалението.
А когато съм вече твърде подобен на себе си,
тоест, надраснал своята личност,
аз различавам маранята от мъглата
и дрезгавината от разсъмването.
Правя разлика също така
между късмет и щастие,
между престъпление от провинение.
И когато съм вече твърде подобен на себе си,
тоест, надраснал своята личност,
откривам с почуда! -
аз,който различавам толкова неща,
не се различавам по нищо от всички останали.
В МАЛКОТО УХО НА ГОЛЯМАТА КАМИЛА
Много, много отдавна, в незапомнени времена
неизвестни хора
са блъскали глави и са измислили правилата:
това - да се прави,
онова - не,
това да се счита за верно,
онова - да се отрече,
начертали са някаква последователност,
определяйки
що е чест, дълг, задължение…
И ето, ние минаваме спокойно
през този музей
и разкъсваме не нашите дрехи,
а душите си,
в чието дъно
има нещо нетърпимо
като камъчето в обувката,
като острия трън под ноктите.
И се върти иглата на живота
по браздите на грамофонната плоча,
която издава все една и съща
мъчително позната мелодия -
отдавна без автор е тя,
но се смята
за авторитет неопровержим…
Мен ме преследва денем и нощем
едно горещо желание:
аз искам
не просто да мъркам и да мърморя,
а да ревна като ранен звяр,
поставил глава върху скала
или на модната кръгла маса.
И не съчувствам, а пренебрегвам
онези клети животни,
които носят етикета „домашни”
като пагон според тях,
а според мен
като дълбоко клеймо на позора.
Вие предпочитате камилата,
а аз отдавам предпочитание
даже на мишката, дори на плъха,
които до днес не са опитомени.
И когато в кошмарен сън
плъхове ви изпогризват настървено,
вие, събуждайки се, за миг помислете:
нима си заслужава векове наред
да се спи в малкото ухо на голямата камила.
КОЛЕБАЕЙКИ СЕ, УТВЪРЖДАВАМ
-„Да бъдеш или да не бъдеш” - това е въпросът…
Щом в огнището бащино огън гори
и родният дим се извива нагоре, в небето,
за какъв въпрос става въпрос тогава -
просто бъди!
Щом е отбита атаката вражеска,
щом покълването на зрънцето е неизбежно,
щом е нужно воденица да се съгражда -
бъди!
Щом многобройните,
макар и жестоки
зверове зверове си остават,
а не се поддават на опитомяване;
щом двама млади отново
въпреки всичко се влюбват,
прегръщат ръцете си, заедно тръгват
и създават семейство;
щом набъбват от майчино мляко
твърдите гърди на невестите
и лудите пламъци на обичта
излъчват дъх на живот -
бъди!
И защо да се измисля някакъв си въпрос,
щом предопределеното е предпочитано?
Каквото и да стане, непременно да бъде! -
ако има въпрос, това е въпросът.
