Ованес Шираз

превод: Марко Марков

***
Мечтаеше да види светлината
една обичаща сърна,
но щом гората си напусна тя,
окървави се свидната мечта.

…По-нежен и раним от нея бях
и чудо е, че оцелях.

***
Не може един човек да мисли вместо хиляда
като дъгата небесна - седемцветно и сложно.
Лъчът не светва в дъга, без дъжд да пада.
В цветове да мисли човек е невъзможно.

Бурята не ще погали като ветрец сърцето.
Капката не е дълбока като морето, зная…

Но изключение има: вижте небето
и слънцето в него - стожерът на безкрая.

***
Как са матови твоите нежни страни,
в двете техни трапчинки обич кълни.
По-червена от шипка е твоята малка уста -
твоята от бадем по-малка уста.

Поруменялата в моето детство шипка копнея.
Какво да направя, за да забравя за нея?

***
Не можеш с нищо да сравниш ти първата любов,
макар че си готов за славослов.
Защото ни цветя, ни планини такива има,
ни толкова дълбоки езера, любима.

***
Море бе вселената в този мой сън.
Новият свят цъфтеше със звън
на единия бряг, а на другия с жар
към мен бе извила ти стан като нар.

Доплувах при теб, от копнеж оросен,
от аромата ти свеж опиянен,
върху лодката вечна на любовта,
изоставил света, изоставил света…

***
Какво ли нощта е замислила? Ето,
увяхват звездите във висинето -
и две луни вижда взора смутен:
първата грейва волно в небето,
а пък втората стъпва сега към мен…

***
Теб сънувах - птица бе
върху моя клон в зори.
Пя под светлото небе:
- Ти гръдта ми изгори!

Стреснах се - сред синева
птицата бе вече в път.
Ако беше сън това,
листите защо сълзят?

***
Литва над хармана гълъбово ято
и в небето стапя се без звук.
Вятърът отнася го крилато
в сини краища, далеч от тук.

На харман сърцето ми прилича…
И от него, тъжно и добро
отлетя самотна гълъбица,
в мен оставила едно перо.

***
Тя през моя стар прозорец
не излъчва светлина -
в него слиза от простора
само тъжната луна.

И не чука полудяла
по вратата с дива мощ -
бяга, като слънце бяла,
от невинната ми нощ.

И прозорецът ми тъмен
не строши сега с юмрук,
а троши, додето съмне,
тежката врата на друг…

***
Над езеро плува луната сега,
сякаш търси залязлото слънце горе.
Тъй и моята гръд трепти от тъга,
но няма лек за любовната горест.

Луна, дори твоето слънце да заблести
и мрачната нощ да стане красива,
без надежда ще бъдем и аз, и ти -
обичта не обича луната плачлива.

***
Защо тъй бързо се свечерява? -
знаем само аз и моята любима.
Кого изпраща луната тогава? -
знаем само аз и моята любима.
Целувката кого така опива? -
знаем само аз и моята любима.
С кого раздялата е тъй красива? -
знам аз и моята тъга незрима.

***
Колкото пъти се срещнем небрежно,
пак засияват очите ти нежно,
сякаш на тяхното дъно, разбити
не тънат корабите на мечтите ми.

И в морето на спомени безутешни
пак съм в плен на очите ти грешни.
От тъгата сърцето поука не взема.
И отново се мами, след тебе поема.

Ти не вярвай в очите, усмихнати светло -
от сълзи е езеро в мене сърцето.

***
Носиш кръст, моя мечта,
на гръдта си със свян.
Ела! По-смирен от Христа
там ще съм прикован.

Няма да възкръсна, знам,
че имам само смърт,
но ти ми позволи с плам
да умра на твоята гръд.

***
„Не те обичам” - прошепваш, любима,
но пролет идва след снежната зима.
Бъди непреклонна - и отривиста,
но остани си все така чиста,
отричай ме гневно, жестоко и хладно,
но не изхвърляй сърцето ми гладно,
което те моли, само на земята:
не, не ходи без мен под луната.

Ти като нея светиш далечно,
но затова пък с мене си вечно.

***
Сърце, вечен е съветът на сълзата -
която и да прегърнеш, вече е приласкана.
Ти не вярвай на морето и на жената -
която и да прегърнеш, вече е приласкана.
Жената е бездна като морето и земята -
която и да прегърнеш, вече е приласкана.

***
Цветя, на моя гроб разцъфнете -
сълзите ми още блестят по вас.
Цветя, на моя гроб поплачете -
в живота без вас много плакал съм аз.
Цветя, на моя гроб запейте в захлас -
трепери самотно сърцето от мраз.

***
Плаче дъждецът, но не от тъга,
а от радост, че ето, сега
ще слезе от облака бял детето
в лоното майчино на морето.

***
- Помириши ме - цвят един ми каза -
нима не знаеш, че ще си отида?
- Побързай - с ромон ручеят ми каза -
от мене пий, нали ще си отида.
Но аз с въздишка лека казах:
- Не вие, мили, аз ще си отида…

***
Щом остарелите листа
поемат плавно към пръстта,
аз питам се - без тази жертва
дали дошла би пролетта?

Но как е тъжно, че и нас
очаква ни подобен час -
нали човекът на земята
живее по веднъж, Шираз.

***
Мои златни дни, накъде летите
като вихрени, разпенени коне,
към какво, кажете, се стремите,
пред смъртта поспрете се поне.

Далнината ви се струва сладка,
но зад нея ви очаква бездна мрак.
Моята молба към вас е кратка:
в детството ми нагазете пак.

***
И преди мен живял е този свят огромен,
след мен отново той ще бъде жив.
Щастлив е станалият светъл спомен,
че няма смърт за спомена трънлив.

Защо тогава е сърцето онемяло,
а после заридава и гори? -
на извор не един живот е дало,
защото хората се раждат жадни и добри.

Нали светът ще съществува вечно -
дори от мен да не остане зов и вик,
ще бъда като чудото далечно
на цветната дъга, потрепнала за миг.