МОНОТОННА МОЗАЙКА
превод: Марко Марков
МОНОТОННА МОЗАЙКА
Гора. Все тази гора.
Дъжд, смях, сълзи.
Слънце. Все това слънце.
Огън. Чук. Наковалня.
Небе - все едно и също.
И дом - един и същ.
Едно и също куче.
Очакване. Тишина.
Планина след планината.
Вятър, във вятър изсипан.
Една и съща лампа.
Прозорец. Таван. Врата.
И… изведнъж гласът!
Тежък, звънлив, настойчив!
Значи, има и нещо друго.
Извънредно. Като човек.
***
Всички търсят нещо -
и неволно губят
ценното, което
имат само те.
А не знае никой,
и къде не знае,
и кога ще вдигне
меча си смъртта.
И това, което
имат само те,
търсят го у другите -
и така го губят.
***
Ситни лисицата,
объркана
от заслепяващия лъч на фара.
Както завистта,
пронизана от светлината
на твоята усмивка.
***
Капят
лист подир лист
жалбите
на изсъхналите дървета.
На дърветата,
усетили най-напред
болката
в своите корени.
ДЪРВОДЕЛЕЦЪТ
Времето
като дърводелец
с тежкото ренде
на годините
по моята земя
за кой ли път
минава…
***
В тази странна,
вълнуваща се непрестанно
клетка
тиктака
уморено
сърцето ми.
И отлитащите секунди
като отлитащи птици
усърдно, педантично
брои,
брои,
брои…
без да се вълнува.
***
Най-тежката болест
е когато нищо не те боли, оказва се.
Най-голямото нещастие
е щастието, оказва се.
Когато след неясна сянка
упорито бягаш, бягаш,
а тя е вече зад теб.
Когато божия милост
мъчително чакаш, чакаш,
а тя е вече в теб.
Най-сладката песен
е горчивото ридание, оказва се.
***
Руши се таванът,
руши се стената,
руши се стълбата…
Но остава - дугаби.
Фундаментът остава.
Очакването.
Надеждата.
Щом дугаби остава - ще се строи
още
нещо!
Кръвта се съсирва.
спира сърцето.
Умира умът.
Ала душата
живее.
Щом душата е жива -
боят
продължава!
Руши се паметникът.
На постамента
нов се издига.
Остава
дугаби.
Фундаментът.
Надеждата!
——————————-
дугаби - смес в древната архитектура, която придава особена здравина на иззиданото от камък и тухли. бел. прев.
***
В земята всичко се завръща,
всичко -
кръвта, потта,
плътта и костите -
да, всичко.
Среброто, златото,
златото, водата,
водата, сълзите,
сълзите, пепелта,
пепелта, мислите,
мислите, горенето -
в земята всичко се завръща,
всичко…
Върху земята
отвека и до нас
остава само името,
името.
В КИНОТО
„Деца до 16 години
не се допущат на вечерните прожекции!”
Странно е
защо никой не се е досетил
да въведе всеобщ закон:
„Хора до 100 години
не се допущат до смъртта!”
ПОСЛЕДНОТО МКВИРАЛОБА
Еленовият рев
вдигна от постелята
дядо Гигия -
болен
и безсилен…
Във вестниците после
беше напечатано:
„Излязъл от дома си -
и не се завърнал.”
——————————
Мквиралоба - време през пролетта, когато елените призовават сърните. бел. прев.
ПЕПЕРУДА
Внезапно
сред заспалите коли,
в праха и парите
от въглища и от бензин,
се спусна леко,
леко кацна
пеперуда.
И всички изведнъж се стреснаха,
обхванати
от едно желание -
да я уловят.
И всички хвърлиха се с мрежи, с чанти,
с чадъри, шапки и торби
към нея!…
Ала внезапно
излезе вятър лек, подхвана и отнесе
този
лист
от есента…
ДВУБОЙ
В царството на мечтите си
намерих смешни доспехи.
И като Дон Кихот
след смъртта, дракон невидим,
препуснах на Росинант.
Битка жадувах, но драконът
от мен упорито бягаше -
може би се страхуваше.
Всички ми се присмиваха
с едничка дума: безумец.
Едва тогава разбрах
горката мъдрост на притчата,
останала от дедите ни:
„Не си ли догонил нещо,
чакай, ще дойде само”…
Сега на един кръстопът
стоя и се готвя за битката
с душа и остро копие.
Зная, зная, все някога
боят ще прогърми.
Зная, зная, от него
един от нас ще се върне -
аз или смъртта.
ГАРОВ ГАРДЕРОБ
Не си мисли, не си мисли,
наивно-пъргаво момченце,
че е сърцето
гаров гардероб,
където можеш да оставиш
любовта си.
И бегло, гордо да поемеш
да се развличаш
из града…
А после
най-спокойно да се върнеш
на гарата
с квитанция една.
ПРОИЗНАСЯНО В СЯНКА СТИХОТВОРЕНИЕ
Искам загубеното от мен да намеря,
но какво съм загубил,
не зная.
Искам да бъдеш навеки любима,
на как да остана при теб,
не зная.
Искам да мина край всяка преграда,
но така да вървя
не желая.
Искам да открия смъртоносна отрова,
но как да умра,
не зная.
Искам да заменя за капчица светлина
полученото от пътя си
докрая…
…Зная, трябва от този свят да си ида.
Къде да отида -
не зная.
ДАЛЕЧЕН БРЯГ
По строгото море на студените правила
плувам.
И правилата
нарушавам…
Из облаците,
разперени черничеви дървета,
скачат слънчеви лъчи
като гладни катерички в гора.
Топят се огромни айсберги
и се вливат на вълни във вълните.
По неспокойното море
на непоклатимия закон
плувам.
И закона
нарушавам.
В малката лодка на моето тяло
упоритото ми сърце е стар лодкар.
Ръката ми - мачта.
Вдъхновението - платно,
пълно
с вятъра на надеждата.
И ме вика, вика ме далечният бряг,
на който моята вяра е нужна,
както
ябълката -
на Адам.
Плувам…
А безплодните си, капризни мисли
хвърлям без жалост
на гладните китове.
Бог съм. И не хитрувам.
Каквото с мене да стане,
ще се превърна
само
в човек.
ТОЧКА
Кажете ми какво е съвършенство?
Какво е форма?
И какво е щастие?
Кажете ми
кога на книгата се слага
„Край”?
Нима е нужно да доказваме,
че е наистина безкрайна
безкрайността?
Грешим -
и слагаме тъй често точка
на радостта,
на щастието,
на живота,
когато те
все още продължават.
Та съществува ли
число,
което да не може никак
да се увеличи?!
Къде,
къде ти трябва да се спреш -
с точка
или пък
с мълчание?
Има ли
такава граница?
И кому
е нужна
тя?!
Кажете ми -
какво
е съвършенство?
РАЗГОВОР С МОЯТА СЯНКА
- Нима не е поезията изумление?
- И да, и не.
Защото само
подир него
започва тя.
- Не е ли дишане на истина?
- И да, и не.
Защото само
подир него
започва тя.
- Не е ли полъх на чудесна музика?
- И да, и не.
Защото само
подир него
започва тя.
- Една любов не е ли най-накрая?
- Да. Да!
…Но и още нещо,
което любовта
издига
до звездите!
НАКАЗАНАТА ВЪРБА
Малко е да притежаваш
остри очи,
пронизителен поглед.
Има
на този свят
нещо,
което не се вижда
с око…
След сърцето - сърце,
след гората - гора,
след планините - планини…
Аз съм обикновено дърво,
но все пак мога да отделя
доброто
от злото.
В нашия живот
именно тези два цвята -
именно тези два цвята! -
кой знае защо
никой не различава.
А може би
именно зрящият -
именно зрящият! -
не вижда
как проливният дъжд
плете в небето седемцветни дъги.
А мен ме е наказал бог -
виждам
винаги
всичко.
***
Вечер мама
палеше свещ,
а от улицата долиташе глас:
- Загасете светлината,
ако искате
да останете живи!
В небето бродеха самолети
и гасяха
всички запалени свещи
с крилата
на смъртта.
Беше топъл юнски залез.
Началото
на войната.
Оттогава всяка вечер
над прозорците на моята стая
спуща щори
страхът.
Той не е забелязал
кога са се свършили
ненавистта,
глада,
грабежа.
- Загасете светлината,
ако искате
да останете живи…
ТРАУРНА ПРОЦЕСИЯ
Дърветата
изпращат
мълчаливо
към дървопреработвателния завод
починалото днес дърво…
***
Какво, какво се случи с кучетата?
Вече не искат да пазят къщите.
Какво, какво стана с овцете?
Вече не искат да бягат от вълците.
Какво, какво му е на сърцето?
Не се вълнува то, не се тревожи.
…С монети, с бляскави монети
препълнена е касичката вече.
ПРИСЪДА
Смърт за всеки,
който казва:
- Стига ми и този
един-единствен мой
живот!
НА УЛИЦАТА
Подсвирквах си
и изведнъж усетих:
канарчето в една от къщите
започна да ми отговаря.
Все пак
затворницата -птица
има нещо общо
с живота ми, нали?
ЗЕМЯ
Тя сякаш е еднаква навсякъде,
но
който е направил първата си крачка
по тебе,
Отечество,
иска да отиде
само в своя земя.
