Олег Шестински

превод: Андрей Германов

***

                    На Ан. Петров

Събаряхме на стръмното бреза,
бреза вековна, цяла в мъх обрасла…
Когато свърши своето трионът
и от стъблото се дочу пращене,
отстъпихме внимателно назад.
Брезата стара още се държеше,
като че ли пред нашите очи
от гордост тя не искаше да рухне.
Отдръпнахме се още -
                                   чак тогава
със стон от късане на живи жили,
разперила ръце - широки клони,
тя взе да се навежда и безшумно
от нея се посипа ситен сняг.
След туй, полягайки с протяжен стон,
замря брезата нейде по средата -
горичката от трепетлики млади
в мига на гибелта й я подхвана
със клоните и върховете свои…
Във здрача декемврийски бяхме спрели
и мълчаливо гледахме смъртта й.
- Какво помисли? - тихо аз попитах.
Приятелят виновно се усмихна:
- За гордостта си мислех. Ти видя
с какво достойнство падаше брезата…
А ти?
- А аз за дружбата си мислех.
Понякога живееш цял живот,
а пък не можеш на приятел да докажеш,
че ти приятел верен си му бил.