Алес Разанов

превод от беларуски: Здравко Кисьов

МЪЛНИЯ

Тогава, когато влязох в храма и, затворил вратите, започнах да разговарям с небето, изведнъж падна мълния и разцепи храма на две.

Хората, дошли във зори, превърнаха едната му половина в храм на утрото, а хората, пристигнали привечер, превърнаха другата половина в храм на нощта.

- Ела при нас - ме канят едните. - Това е твой храм: ти отново ще можеш тук да мълвиш своите слова към небето…

- При нас ела, - убеждават ме другите. - Ето го твоят храм: ти отново ще можеш да слушаш какво ти казва небето…

А аз все стоя на същото място,
вкаменен,
поразен,
просветлен,
без да мога нещо да кажа,
с мълния във сърцето.

ЗРЯЩИЯТ КАМЪК

Векове наред край пътя лежеше камък.
Векове наред вървяха по пътя хора.

Хората гледаха камъка, камъкът гледаше хората, вглеждаше се в тях, вглеждаше се, докато стана накрая зрящ.

И започна това негово зрение да озарява пътя и да озарява всеки, който по пътя върви.

И хората започнаха също зрящи да стават, и всеки започна да вижда на другите мислите - пъстри, обикновени, увъртяни, бели, сиви, черни и цветни, и всеки започна всекиго да разбира без думи.

Отначало всички се радваха, а после започнаха да се плашат от това свое проникновение, от тази необичайна своя прозорливост.

Нахвърлиха се вкупом върху камъка - и го бутнаха в яма дълбока, но на третия ден ямата започна да свети,
хвърлиха камъка в морето - на шестия ден морето започна да свети,
метнаха камъка високо в небето - камъкът само се усмихна и започна да кръжи и да сияе над цялата земя като нова луна.

Така завърши предишният свят и започна новият, зрящият.

ПОСЛЕДНОТО ВРЕМЕ

Звездите се катурват и изливат върху нивите ни смола и сяра,
гръмотевици се взривяват над градовете ни,
слънцето се залюлява…

Ние изпитваме страх,
ние сме неспокойни,
ние още по-плътно се притискаме до земята,
още по-здраво се вкопчваме в нашите вещи и занимания
и не се осмеляваме да погледнем по-високо от себе си
и да проумеем, че спасението пречи…

А слънцето разклаща нашите дни,
а звездите се втурват в нашите размисли,
а гръмотевици заглушават нашите разговори,

и все настава, и все не може да настане онова време, онова единствено време, което за нас наистина съществува - последното време.

Алес Разанов, „Страшният съд”; Версети, преведени от беларуски от Здравко Кисьов; Издателска къща „Сребърен лъв”, София, 1996.