ВЕКЪТ
превод: Марко Марков
ВЕКЪТ
Този век, в който всичко е осъзнато добре
И преминава винаги по нашата воля,
в който няма среден път за живота ни,
в който трябва да се избира между две възможности -
този век е както в мен, така и в теб, във всички нас,
негови рожби сме ние, негова скъпа кръв,
и не можем да заглушим никога в душите си
онова, което сме наследили!
За лекомислието векът не ще ни прости,
както не си прощаваме ние самите.
Остро е поставен въпросът да бъдеш или не…
Ние, които ще бъдем, нека сме силни!
И нека, сърце мое, да разберем какво ни е предоставено:
колкото то е тежко, толкова е безценно.
И ако ние се отнесем към него безразсъдно,
векът ще бъде с нас безпощаден!
СМЯНАТА НА ПОКОЛЕНИЯТА
За всяко поколение
тишината е средство за размишление,
а когато проговаря, тогава
старото разгневява,
защото младостта е неузнаваема,
а старостта - разбираема.
Върховен боже,
нима не може
тази среща да е красива-
нито свидлива, нито гневлива да бива?…
Всяко поколение
умира преди всичко от съмнение.
РАЖДАНЕТО НА ПОЕТА
Поет се става само в оня миг,
когато разбереш,
когато изведнъж усетиш,
че сътвореното от теб прилича на бутилката,
която пуша в бурното море корабокрушенеца-моряк-
едно парче хартия в нея има,
а върху него - за спасение молба.
…Дали капризното море на времето
ще изхвърли на брега
бутилката?
ЗНАЕШ ЛИ
Знаеш ли, моя любов,
кой е безумецът,
знаеш ли
чия болка,чия рана
е нелечима
и кога?
- Когато не отсичаш,
а целуваш
ръката,която
те удря без милост.
РЪЦЕТЕ НИ
Нашите ръце се прегърнаха,
съединиха се
нашите две ръце,
сякаш бяха
два провлака.
И се сляхме един с друг
като две близки морета,
разделени в древността
сякаш за векове.
СЛУЧАЙНО
Винаги, винаги срещаш любовта си случайно,
а се разделяш с нея по…необходимост.
Ако искаш - замълчи,
ако искаш - вий като вълк,
ако искаш - сдъвчи своя език,
ако искаш - запуши устата си с кърпа,
ако искаш - изритай кълбото,
ако си вярващ - хули своя бог,
ако не си - повярвай в Него,
ако искаш, дори да не искаш, напразно е всичко…
А ако искаш, тъкмо това е живота
и това е истинската любов.
Случайно, случайно срещаш ти любовта си,
Раздялата идва по… необходимост.
ТИ
Ти! -
две букви,
ти! -
най-обикновено местоимение,
но с двете си прости букви
то ме прави господар на света.
Ти! -
две букви -
и аз като изпръхнала почва
свиквам с животворната им топлина.
Ти! -
две букви,
и ето, аз
усещам на небцето си вкуса на щастието,
далече гоня всяка мисъл за раздяла,
отказвам всякаква повеля за страдание.
Ти! -
две букви,
и аз, любима моя,
надмогвам себе си
и влизам в редовете на героите ни древни
и на гениите, дето идват подир нас.
Ти! -
две букви,
но когато изведнъж
ме напуснеш,
аз ще се пропукам като къща изоставена,
и мазилката ще пада, ще пустее дворът,
и тъгата като червей ще дълбае в моите подпори,
ще чертае ходове в гредите и дъските…
Ти! -
две думи,
ти! -
едно местоимение обикновено.
ТВОЕТО ИМЕ
Аз ненавиждам твоето име,
както ти
може би
ръцете ми,
дарили те с ласки и топлина.
Аз ненавиждам твоето име.
То се е вбило в моя език
като трън - до болка и вик.
Но защо не ме питаш
какъв цвят има твоето име?
Аз ненавиждам и този цвят!
………………….
Ако ми се роди дъщеря,
тя ще носи твоето име.
…………………..
Аз ненавиждам твоето име.
ПРЕД ЧАШАТА КАФЕ
Може би си измислено създание
и само в моите мисли била си на среща.
Но все пак ти съществуваш, както дъхът
на земя,
на дюля,
на сено
и на вино.
И аз искам да ме обгърнеш
с този дъх само,
само с тези ухания
на земя,
на дюля,
на сено
и на вино -
дъх на детството
и чистотата…
Какви чудни очи имаш -
сякаш са две езера
в кратерите на стар вулкан.
И какъв чудотворен поглед -
каквото и да погледнеш,
рисуваш себе си.
Твоята шия е сякаш тиха поляна
сред тиха гора,
където са пръснати само жасмини.
От уханието на косите ти
възкръсват старите богове
в моите топли ноздри.
А всяка твоя дума
разпръсва в ефира вълни,
които може да улови всеки,
който знае азбуката на щастието.
Със своя поглед
ти се откъсваш от себе си
и лицето си умножаваш,
за да ти се възхищават хиляди.
Ти не си единствена,
но аз те открих - и сега
далеч от теб и от бога далеч
пия от бяла чаша черно кафе,
за да свие гнездо безсънието
по голото дърво на нервите ми опънати.
И ако някой гледа на кафе,
може да отгатне без грешка,
че аз доброволно, с пълно сърце
бих дал половината от живота си,
за да видя в твоите скути смугло дете,
както те виждам в моите обятия.
АЗ ЧЕТА
Чете сърцето ми, разбира, но замира,
защото много разлики намира.
И мен ме смятат често за герой,
но той е смел, а аз - внимателен и плах.
Аз чувство съм, а действие е той,
той може в бой да падне, мене ме е страх.
Разбирам го - не е лъжа -добре,
но не поемам в неговия път.
За правдата той може да умре,
но аз не съм, не съм готов за смърт.
Да пишеш лесно е - мечта, копнеж…
По-трудно е съдба да разчетеш.
СМЕТАЛОТО
За вас
сметало дървено вече съм аз.
Всеки миг, всеки час,
сред и без ред
вие ме люшкате
ту назад, ту напред
и своите сметки безкрайно
правите
кой знае защо потайно.
Защото,
без да се преструвате,
почукването ми
не искате да чувате,
да не чувате даже моя глас.
Едно просто сметало съм вече аз.
АЗ МРАЗЯ
Мразя снегът,
ако вали посред лято,
мразя смъртта,
при годеницата млада дошла,
а от смъртта може би повече мразя
скритият собственик
и всички онези,
които рушат чуждата къща,
за да вземат нужната им греда,
които изсичат плодни дръвчета,
за да наберат шепа недозрели плодове,
които обичат морето, общо за всички,
но се вливат в собствения си вир…
Мразя също така разумното мълчание,
в което е трудно да различиш лице от хастар,
и онази гърбица, получена не по рождение,
а от ниския, твърде нисък таван.
Мразя и онези тесни обувки,
те за краката ти са като клещи,
а мазолът избива в душата ти.
Мразя онази работа,
която не е труд, а тежка вина,
мразя онзи опит,
който за човека се превръща в бедствие,
онази религия,
която най-накрая в заговор се превръща,
онази болка,
която се превръща в непрекъснато главоболие.
Мразя тъмнината, ако в гънките й
не се ражда нито мисъл, нито дете,
мразя светлината, даже най-ярката,
ако тя не търпи нито едно петънце.
Как да приема онзи ръкопис,
който не се разбира, не се чете.
Да съжаля ли онзи редактор,
който наглася,
а не събира
материалите, които са всъщност удари на сърце.
Да съжаля ли - или да мразя емигранта,
който постоянно живее в свойта родина.
Ех, ако знаех
колко са нещата, достойни за омраза!
ХОРИЗОНТАЛНО И
Мария, чуваш ли?
Виждаш ли, Мария?
Вън се сипе косо дъждът
И когато отварям своя прозорец,
сякаш отварям бутилка,
пълна с газирана вода.
От прозореца литвам в небето,
което след този дъжд
е бистро и ясно
като твой поглед,
безкрайно и нежно
като твоя усмивка.
Сетне се спущам над планината,
а там са накацали горди скали
като праисторически птици.
Ти не отронваш даже малката дума „не”
и така отричаш самата себе си.
А от твоите думи лъжливи
мога тъй лесно да полудея -
като онези каменни птици.
Разбра ли сега?
Виж,
по примамливата крива на хоризонта
е склонило глава
полето в зелена премяна.
То стига склоновете на планината,
чието име малцина знаят,
както и моето.
А кой не знае твоето име, Мария,
което е като хоризонта -
когато се спънеш,
той приближава,
приближиш ли го,
отдалечава се той…
Поне за един човек,
поне за мен не бъди
като своето име и като хоризонта -
приближа ли се,
не се отдалечавай…
