Ояр Вациетис

превод: Здравко Кисьов

***
На този пролетен кръстопът
цял живот
те очаквам.

Може би ти ме чакаш
някъде другаде,
но само тук
ще се срещнем със тебе.

Снежните преспи искрят,
водата в реките приижда.

В тая дълбока, буйна вода
могат да плават кораби.
Но аз те очаквам
и гледам книжното корабче,
което се носи
сред мартенски ледове.

***
Никой тук не се интересува от нищо.
Всичко е свършено -
ръжта е ожъната,
овършана,
и сламата е пресована.

Прах - в изобилие.
Но и това
никого тук не интересува.

Пристига торба с анекдоти,
пиян котарак
в полунощ се явява,
на прага застава човек,
по-прозрачен от въздух.

Това не интересува никого.

Влиза куче -
двуглаво,
шесткрако,
и вижда -
никой тук не се интересува от нищо.

Когато гвоздей излиза от стола,
вземат чукче,
зачукват седалката.

И отново всичко е в ред.
И отново
никой тук не се интересува от нищо.

***
Защо толкова често се караме?

Стареем ли?
Не може да бъде.
Тогава не бихме се карали
така разпалено.

А часовниците вървят.
И аз съжалявам,
че през цялото време,
което ние губим напразно -
часовниците вървят.

А животът не е футболен мач,
при който можеш да спреш хронометъра.
И същевременно е футболен мач,
при който ще ни признаят
само чистото време.

Без прах,
без дреболии,
без грешки -
чисто.

Стани сутринта,
погледни към годината
като към луна в ясна нощ.
Виждаш ли,
годината убива -
тънък сърп е останал от нея.

А знаеш ли,
това беше щастлива година.
Макар че лятото бе отвратително.
Валяха дъждове,
но нямаше война
и жасминът цъфтя
до двадесет и четвърти август.

Защо тогава толкова често се караме?

***
Усмихни се на прощаване и върви!

Може би аз съм глупак,
може би ти си умна,
може би и двамата сме умници.
Усмихни се на прощаване и върви!

В тази градина, където ще идеш,
няма жажда.
Щом поискаш да пиеш -
ще те поръси дъждец.
Няма значение,
че не от облак е той,
а от цистерна.

В тази градина, където ще идеш,
няма глад.
Щом поискаш -
ще те нахранят.
Няма значение, че химия те храни,
а не земята.

В тази градина, където ще идеш,
няма смърт.

Щом цъфнеш -
ще те срежат с нож.
Няма значение,
че ще те срежат -
нали смърт не ще има.

Усмихни се на прощаване и върви!
А ние ще останем тук
да враждуваме
с магарешките бодли.
Жажда ще ни измъчва,
когато над теб завали
твоята оранжерийна влага.

Всички аромати,
които в нас са стаени,
ще се издигнат нагоре
като молитва за дъжд.

Глад ще ни мъчи.
Хляба ни
плевелите и сушата ще изяждат.
И ние ще скрием своите цветове,
за да оцелее поне един.

Няма значение - колко,
важното е да цъфтиш!

Някой ден ще ни настигне смъртта.
Наистина
не си струва сега за това да говорим.
Листенцата ни, летейки,
ще звънят като медни камбани.

Когато те срежат
и поставят във ваза,
подарят те за сватба
или върху нечий гроб те поставят -
не ни викай,
няма да можем да ти дойдем на помощ.

Ние също сме цветя
и не нам е писано
да изтръгваме своите корени от земята.

***
Дъжд при тебе вали.
Зная -
дъжд при тебе вали.

А аз крача по пясъка сух -
толкова много горещ,
че подметките ми горят;
толкова много горещ,
че погледнеш ли -
очите пресъхват,
а който е плакал, по тях
бяла сол е избила…

И жега е спряла
в тия солени очи.

А при тебе -
дъжд при тебе вали,
зная - дъжд при тебе вали.
Та как иначе можеше
между нас
да пламне дъга!

НА ГАРАТА

Виелиците на прощалните минути
върху плещите ми намятат преспи.

И сърцето
като кълвач дълбае в гърдите
и махат с ръце.

Ръцете махат на притихналите релси,
които всеки миг ще зазвънят.
Ръцете махат на медните борове
и на нещо нетрайно,
което всеки миг ще се откъсне
и като кон,
от бурята изплашен,
ще се понесе нататък,
където само дъждът ромоли
и ухае на мокри цветя.

Не мога да гледам в прозореца ти.
Не мога и да си тръгна.
Не мога да се скрия,
както не може дървото
да се скрие от небесния свод.

Влакът тръгва
и ръцете махат.

Преспите върху мойте плещи се топят
и отново веят виелиците
на други сбогувания.

И кълвачи чукат във мен.

***
През есента не мога да отида там.

Тя живее на улица,
която кестените бомбардират всяка есен.

През лятото не мога да отида там.

Като хралупа улицата скрита е в зеленина.
Не ще проникнеш в нея.

През пролетта не мога да отида там.

Страхувам се, че от дъха ми
ще изгорят листата на дърветата.

През зимата…
Ала през зимата нима ще идеш там?

И аз не мога да отида там.

Не мога…

***
Въведи ме в своя свят, бабичко,
пазарът няма къде да избяга!

С удивление гледам твоите семена и треви.
Нима знаеш
имената на всичките?
Или вървиш по ливадата,
като приказка бавна,
и ливадата всичко сама ти нашепва?

Какво правиш,
когато снегът се свлича от покрива?
Прекрачвайки прага,
в коя посока се оглеждаш?
Какво най-напред виждаш?

Върволица коли.
Светлинни реклами.
Таксиметрова спирка.
Този в синьо, а онзи в зелено палто.

Какво виждаш?

Да, разбира се,
аз съм пиян -
от ливадите върху твоята маса,
от снега, който извозват навън от града,
от замърсените,
непрекъснато преминаващи автобуси,
от семената върху твоята маса
и от кълновете, които ще израснат от тях,
от всичко,
което все някога ще израсте.

Бабке,
напразно ти се извръщаш,
а палтото се гушиш,
сякаш всичко това
не се отнася до тебе.

Нали видях
как хранеше ти
оная сива,
безпризорна котка.

***
Никога,
никога няма да вляза в огъня -
заклеват се обгорените,
стенат непрекъснато нощем
и нова кожа отглеждат
в неравно сражение
с непоносимата болка.
Това сражение,
тия стенания
са немислимо безкрайни
и ужасните рани
ти омръзнаха и на тебе.

Но щом болката попремине,
ставаш
и тръгваш отново нататък,
където пламти.